ДА ПРАВИШ ЖИВОТА ИЛИ ДА ГО ЖИВЕЕШ?
„…И словото стана плът, и живя между нас пълно с благодат и истина, и ние видяхме славата му…”
Вече повече от двадесет години българинът си задава въпроси, свързани със скръбното му битие, на които не може да си отговори. Това означава, че или въпросите не са зададени правилно, или ние нямаме необходимата сетивност и мисловност, за да прозрем отговорите и да ги формулираме като национална идея. И днес повече от всякога е актуален въпросът на едноокия самотен интелектуалец Гео Милев : “Отечеството е в опасност…Но що е Отечество?” Работата е там, че независимо от милионите определения на това понятие, българинът като че ли не е дал истинската, извираща от сърцето му дефиниция- пресичаща линиите на история и съвременност и стабилна като корен на дърво, което, макар и столетно / или поради това / би създало усещането за сигурност и вечност . Реките от кръв, проляли се в името на Отечеството го определят по- скоро като нещо, за което трябва да се умре, а не да се живее. Тази увереност, дълбока и мрачна като кратер на вулкан, дотолкова е заседнала в съзнанието ни, че като фалшиво изсвирена нота тя ни кара всеки път послушно да упражняваме един и същи пасаж от иначе съвършената хармонична музика на историята, ако я свири майстор с въображението на Шопен и таланта на Паганини.. Може би отговорът на въпроса “Що е отечество” не би бил толкова труден, ако днес, след толкова много смърт в негово име, стъпвайки върху гробовете / повечето неизвестни/ на хора, за които този отговор е бил кристално чист и ясен като изворна вода, ние отново и отново си го задаваме, чувствайки се осиротели, захвърлени и изоставени на съдбата повече от всякога. Но преди да се опитаме да отговорим на този, на пръв поглед банален въпрос, би следвало да преструктурираме мислите си в контекста на времето, като дефинираме самото време.
Преди всичко в публичното пространство циркулират термини, които се въргалят като дъвка из устата на всчки, и се изплюват точно по същия начин – почистващо зъбите вещество, артикул, който можем да купим отвсякъде и който най-много, след като ни освежи устата, може да ни откачи някоя пломба. Време е да си признаем, че „демокрация”, „европеизация”, „либерализъм”, „космополитизъм” и прочие словесни еквилибристики за нас са само думи, които не могат да рамкират даже едно сносно настояще, камо ли – да ни дарят със съвременни богове. Дали обаче това винаги е било така? Историята е комбинация от мит и факт- митът ражда факта, а фактът предпоставя мита като опорна точка за действие и раждане на нови факти. Все пак, когато говорим за история, тук на Балканите, ние като че ли много по-малко се интересуваме от фактите, отколкото от тяхното тълкувание и по тази причина пренаписваме историята отново и отново, докато пасне на нашите желания де изглеждаме като героите от приказки, които в повечето случаи сами си създаваме. По тази причина, за разлика от една Западна Европа например, ние трудно можем да говорим в исторически план за идеи, философия и национална доктрина, определящи линията и хода на родната ни политика. За сметка на това бихме могли да напишем тонове книги, голяма част от които непотребни, за политиката на идеите, с които замесваме тестото на живота си, възпитаваме децата си и се опитваме да обясним миналото и съвремеността си. Когато говорим за Европейско Възраждане, винаги имаме предвид античността. Когато определяме българското Възраждане, винаги се сещаме за Османската империя, а тя е много далеч от античния идеал за красота, въпреки че си има своя естетика, за нас- естетика на грозното, непривичното и неприемливото. Нашата Античност всъщност, е ранното Средновековие – онзи славен период, в който християнството и азбуката, допълващи се в идеална хармония, ни извеждат на дневния ред на цивилизацията.Онзи блестящ лъч от човешката история, когато ние откриваме съвършенството на една идея, която, ако се приеме като дар на сърцето и душата, може да промени света. Тогава, когато за пръв / но не за последен път/ българското слово става плът., а идеите подсказват, че сами за себе си са си самодостатъчна движеща сила, макар и в ръцете и умовете на малцина избрани.
Именно за малцината избрани е думата. Днес бихме ги нарекли първата осъзната интелигенция на България, която там, в „мрачното” Средновековие, е промислила фундаменталния принцип на сътворението като случващото се битие едва тогава, когато първо е оформено и осъществено в душите, а вече роденото и ставащото, да се приеме и осъзнае като свое, така както детето преоткрива света и в известен смсъл –го преражда. Тази репродуктивност на идеите, получили плът, чрез определена политика, всъщност наричаме човешки прогрес, а той е истински осъществим само в едновремеността на идеята, политиката, носителите и реципиентите. Или по-просто казано: пътят е еднопосочен: интелигенция, идея, политика и група хора, които да припознаят идеята като своя и конкретната политика –като единствено възможен път за творчество и напредък. Обратно обърнат пътят е невъзможен, т.е. масите не могат да родят идея, нито да осъществят политика , която да доведе до раждане на интелигенцията. За съжаление, било от историческа необходимост, било поради прекомерната сила, осъзната като кристална правота на една личност, още тогава голяма част от интелигенцята ни е била унищожена и по тази причина блестящото послание на християнството и последващата го политика на приобщаване на България към цивилизования свят, остава достояние и акт на малцина, но не успява да докосне умовете и сърцата на целия народ. Една идея, оголена от към носители, попаднала в ръцете на посредствени и алчни политици не се разрушава, а по-скоро деградира до формата на мит, на приказка, на фолклор. Така още в космополитното Средновековие, ние впрягаме каруцата пред коня. Още няколко пъти в сторията възродилата се интелигенция ще бъде унищожавана или принизена до равнището на консуматор в името на идеи, които тя сама е раждала, но не е успявала да изведе до край, поради постоянно увеличаващата се посредственост, която расте в геометрична прогресия, рои и прероява митове, за да има с какво да се самозалъгва и кого да обвинява. Българският народ няма епос /дори и това сме си взели назаем/, но робува на митове, които по погрешка приема за фундаментални идеи. Без претенции за изчерпателност, бихме се опитали да формулираме някои от тях:
Българският народ е свещен и води произхода си от библейските родове.
Подобни твърдения се срещат в еврейски източници от Хв, в арабски хроники,в изследвания на западни учени от периода на Просвещението, където се твърди, че произхождаме от Яфетовия род и сме правнуци на Ной. От 80-те години насам български писатели и историци също повдигат тази тема. Само едно проследяване по текстовете на Библията ,според въпросното предположение, показва, че то не би могло да е вярно. Привържениците на тази теза твърдят, донякъде с основание, че Светото писание е сбор от внимателно подбрани и съзнателно пресяти на няколко църковни събора текстове. Въпросът е, че всички древни народи са се стремили да си припишат божествен произход, което ги прави стабилни и важни в християнския диоцен. Това се е правило и преди Христа. Да си припомним как Виргилий „донаписва” Омировия епос за да „докаже”, че Рим е пряк наследник на античната култура. Един от признаците на Ренесансовата култура и на Просвещението е обръщане към античността. Нормално е и България, поради липса на епос, подобен на „Илиадата”, да си “присвоява” такъв от Божественото писание”. Вероятно в периода на създаване и утвърждаване на националните държави е било важно да си древен народ, благословен от Бога, но питам се днес, в епохата на „Голямото село”, какво ни носи това – като идея, като самочувствие, като необходимост да се доказваме /пред кого?/.
За всичко ни е виновно робството /Не се задава въпросът обаче, кой е виновен за робството?/. А си мисля, че отговорът на въпроса в скоби е по-важен от гледна точка на народопсихологията и мисленето на българина. Всички знаем от историята, че през фаталния ХІVв., когато османската империя завладява нови територии и се стабилизира на Балканите, християнството претърпява, като философия и отношение към Бога, света и човека, редица метаморфози. Без да се впускам в подробности, още век преди това по нашите земи шетат различни проповедници, които по същество са реформатори на посланието. Нашата църква още от Х век дава заявка за твърда ортодоксалност, като преследва Богомилите. Те обаче, от практическа гледна точка не са толкова вредни за учението, колкото за абсолютната монархия и това е истинската причина да бъдат гонени – защото разклащат устоите на държавността. Богомилството всъщност се опитва да възстанови раннохристиянската философия, жива и действена, лишена от схоластиката и догматиката, в която я облича църквата. Учението на Варлаам и Акиндин / ХVв./, което е разновидност на Богомилското, без да имат общи корени, а по-скоро – обща идея –че Бог е познаваем, ако познаваме неговите деяния, реализирани от Апостолите /”По делата им ще ги познаете”/, и че може да бъде достигнат по пътя на вярата и разума, не намира почва у нас. Те също биват прогонени, а Варлаам всъщност е един от учителите на Петрарка. За сметка на това, нашите църковни отци през ХІVв. приемат учението на Григорий Синаит, известно като Исихазъм, което е по-чисто от гледна точка на вярата, но, със своето посление, че пътят до Бога е индивидуален и непостижим ото общността в материалния свят, противоречи на изискванията на времето и историческите дадености . Представете си, кварталът ви да гори, а вие, вместо да обедините силите си и да гасите пожара, да се уедините и да се молите той някак сам да си угасне. Горе долу такава е била ситуацията в навечерието на попадането ни под Османско робство. Ние и досега се гордеем с достиженията на Търновската книжовна школа и с това, че благодарение на Киприян, Цамблак, Костенечки и други български духовници тези достижения са оплодири културите на Русия, Молдова, Румъния, Сърбия. Факт е обаче, че в момент, в който на карта е поставена независимостта и историческото бъдеще на православна България, нейните духовни водачи се занимават с чужди духовни, че и политически интереси. Да припомним само, че Киприян през 1373г. по поръчение на Цариградската патриаршия заминава за Русия и активно участва в обединението на Руските княжества и борбата им срещу татарите. В навечерието на падането ни под Османско робство той става патрирарх на цяла Русия. Далеч съм от мисълта да опорочавам неговата заслуга към Православието, но ще си позволя една хипотеза, която е възможна. Вероятно в онези смутни години Цариградската патриаршия, пред угрозата от Османско нашествие да е сключила споразумение с турците да жертва българските християнски земи срещу обещание за покровителстване на „Рум миллет” в бъдещата Османска империя. Точно в този период, по поръчение на Главата на Православието нашите видни духовници са разпратени да подпомагат други народи в техните духовни и политически борби. Знаем, че тук остава Евтимий – сам и не подпомогнат от никого. Така, за съжаление, Православието, в лицето на гръцкото духовенство, е пренесло истинския византийски дух в съседни славянски държави, но е унищожило нашата. Разпокъсана, без силна политическа и духовна власт, България се оказва лесна плячка за прииждащите орди на Селджукските турци. Така за втори път в нашата история интелигенцията ни се оказва неподготвена да подпомогне народа си и да опази целостта на земите и християнския му дух. Предаден от свои, обременен от Исихазма образно казано с идеята, че всеки се спасява поединично и в условия на липса на държавност, езикова и етническа асимилация, обикновения българин се оказва изгубен, оставен сам на себе си и нерадостната си съдба. Разбрал, че „Бог е високо”, а „цар – далеко” той се обръща към единственото познато и сигурно нещо - семейството, рода, земята, традициите, които имат повече езически, отколкото християнски елемент. Християнството като вяра, изразена чрез духовна сила, комплекс от морално-етични ценности, култура на мислене и поведение, базирани на любов, разбиране, прошка, активност при решаване на обществени проблеми, се трансформира в етнически белег – нещо, което ни различава от турците. Това е отразено в писмените ни паметници и книги от ХVІ в. насам – българинът е добър – турчинът е лош, ерго – християнинът е добър, а мюсюлманинът е лош. Този модел действа в главите ни и до днес, независимо, че още от тогава нас са ни предавали по същество християнски народи. И то – не веднъж.
Ние сме малка държава и от нас нищо не зависи...
Дори и децата знаят, че поне в Европа има по-малки държави от нас – и по население , и по територия, които от векове живеят и се развиват добре – с темпове и стандарт, за който само можем да мечтаем /Австрия, Белгия, Дания, Швейцария.../ Очевидно тук не става въпрос за количество, а за качество на държавността. И така, да се върнем на началото – наясно ли е българинът с това „що е съвременна държава” и дали осъзнава, че всъщност е съществена буква от това понятие, изтъркано от употреба за щяло и нещяло. Когато Русо и Монтескьо формулират идейната платформа на правовата държава, на база на обществения договор и принципа на разделение на властите, поданникът постепенно започва да се осъзнава като гражданин и този процес на преформулиране на статуса на единицата в рамките на общността се оказва необратим, независимо от последвалите социални и исторически катаклизми в Европа. Ако погледнем полето на идеите ще забележим, че епохата на Просвещението по същество извоюва правото на Разума да излезе „на светло” и редом с вярата да бъде основно средство за познанине на света и човека. Погрешно и елементарно е схващането, което доскоро битуваше у нас, че науката постепенно унищожава и измества вярата и че религията е „опиум за народите”. Глобално погледнато – културата, като съставна част на обществото ерго –на държавността преповтаря мита за първородния грях –наказанието-разкаянието и изкуплението. И ако искаме да разберем как на практика се осъществява този процес, достатъчно е да прочетем и да изтълкуваме правилно „Робинзон Крузо” – една от най-великите книги на Просвещението. Превръщането на природата в култура със силата на разума и вярата е в основата на западноевропейската мисъл от ХVІІ в насам. Защо при нас процесът върви с обратен знак? Мисля, че ако съумеем да си отговорим на този въпрос ще успеем да преформулираме националния си идеал в посока именно на качество на живот, а не на количество земя. В епохата на велики идеи, българинът едва едва се пробужда „от сън дълбок”, след като е бил капсулиран в малката си общност-семейство, род най-много – махала.Културата му е култура на „потурите”, по думите на Владимир Свинтила. Разбира се, единици са успели не просто да оцелеят в годините на игото, но и да успеят с дипломатичност, такт и качества, без да изгубят националното си самосъзнание. Дарявали са средства за образование, организирали са българските общности и са палили искрата на надеждата в поробените /да използваме точната дума/ прадеди. Факт е обаче, че литературата ни още от Възраждането дава преуритет като модел на подражание не на този тип хора, а на хайдутина, хъша, този, за когото смъртта в името на Отечеството, а не животът заради неговото добро е важен. Борецът за справедливост, който задължително е беден, с буен темперамент, умира с бяла риза и с песен на уста е активният пример за поведение и гордост на редица поколения българи. Някъде в периферията на полезрението остават образованите, умни, интелигентни хора, избрали пътя на тихия ежедневен подвиг, които полека, със способности, талант, дух и патриотизъм са допринасяли за рода и родината си много повече. Някои от тях дори са умирали, в повечето случаи трагично и нелепо в поредния атентат или дежурната война, но литературата рядко ги споменава. Историята ги премолитвя в контекста на дати и факти, но историята, освен че лесно се пренаписва и пасва като ръкавица на политическата конюнктура, не възпроизвежда духа на времето, не моделира ценности, а по-скоро ги съсипва. В крайна сметка народопсихологията на българина се лута между няколко социални типа, разглеждани в опозиции:: цар – разбойник /хайдутин/ ;чорбаджия изедник - борец за национално освобождение /хъш/ - – Бай Ганьо – Андрешко; капиталист – безименният осъзнат, който „...в затвора попаднал на хора и станал човек”; Партийният секретар – работническо-селската интелигенция; Мутрите – народа. Тази порочна цикличност оформя траен конструкт на преобърната ценностна система, в която умният, образован, състоятелен и щастлив човек е лошият, а бедният нещастният, несъстоялият се личностно и социално човечец е добрият. В едно битие, в което абсурдът е правило, съвсем нормално е отдавна доказали се цивилизационни принципи като социален ред, равенство пред закона, право на личен живот, на щастие, даване път и подпомагане на талантливия и кадърния човек да не действат. Затова разбира се, си има и обективни причини и една от тях е, че българинът, по стечение на исторически обстоятелства, е бил принуден, първоначално насила, а после по навик да възприеме наложени му обществено-политически модели на управление, които най-често не са усвоени на база осъзната необходимост, а най-често са натрапени поради политически интерес на една върхушка или, както е при Османската империя и т. нар. Социализъм – насилствено и с репресие. Така исторически погледнато като единствен модел на държавност българинът припознава „здравата ръка”, подставена най-често на ръководен пост поради геополитически интереси от силните за деня държави, която да го „подкарва” в някаква посока. И тъй като най-трайно в манталитета ни се е загнездила Османската империя, парадокс е, че я ненавиждаме, но по някакъв начин я „преповтаряме”. Военният феодализъм, съчетан с ретрограден ислям / с цялото ми уважение към тази религия/, който пет века систематично и яростно наслагва чужди културни пластове върху все още неукрепналото християнско съзнание на българина, довежда до една странна смесица от представи за живота и света. Нещо повече – гръцките фанариоти, призвани да се грижат за християните - поданици на империята, използват властта си за да си отмъщават на българите за исторически събития и факти, които самите българи едва ли вече са си спомняли. Така истинският византийски дух на Православието, пренесен именно от българската интелигенция в славянския свят, всъщност не остава при нас. Той се развива и намира почва главно в Русия, където по-късно става основа на философията на Соловьов, Данилевски, Бердяев, Достоевски. Някак встрани, изолирани и неразбрани, битуват идеите на хърватския панславизъм, както и реформаторските идеи на Ян Хус, Калвин, Мартин Лутер и въобще цялата еволюция на човешкото мислене в периода ХV – ХVІІІ век, която преобръща битието, и поставя основите на съвременната европейска цивилизация. Между впрочем идеята за панславизма ясно е изразена в История славяноболгарская на Паисий, с оглед източниците, които е използвал при написването й, но този крайъгълен за историята на духовното ни развитие литературен труд и до днес се тълкува непълно и „удобно” само от патриотичната му страна. Така че не бива да ни очудва това, че и до днес тъгуваме за здрав юмрук, а подкупа, лакейството и подмазвачеството са в реда на нещата, когато човек иска да запази социалния си статус или да напредне в него. Така е било в Османската империя, така е и днес – в „свободна” България.
Българската нация е най-интелигентната и образована нация в света.
Не оспорвам интелигентността ни, особено на отделни емблематични за България личности в миналото и днес, но все пак това понятие не се вписва в мисленето и най-вече в делата ни през последните двадесетина години. Проявихме и продължаваме да развиваме изключителна политическа импотентност, съпроводена с невероятна липса на инстинкт за самосъхранение – като народ. Иначе действа принципа за „спасяването поединично”, но нивото ни на интелигентност е на едно дете в пубертета, което не знае какво точно иска от живота и от себе си, но знае, че иска. И ако не го получи – тропа с крак и търси виновни. Тук е уместно да поговорим за себепознанието. Принципът за пореден път е сбъркан-не е важно какво искаме от живота, а за какво ставаме и какво той изисква от нас. Няма човек без дарби и качества, но образованието, с което толкова много се хвалим, трябва преди всичко да ни даде именно себепознание, да развие индивидуалните качества на всеки от нас и да ни „срещне”с живота по пътя на най-малкото съпротивление – за всеки има място под слънцето. Ако искаме да просперираме, трябва честно и сериозно да си зададем следните въпроси: дали искаме да правим живота си или само да го живеем? Дали искаме да сме част от пътя или да понасяме резултата? Можем ли да бъдем част от решението, ако не сме част от проблема? Налага се пак да се върнем към вярата и разума. Логиката, според мен е, знание – себепознание – вяра в собствените сили и възможности – разум за да не прекрачваш „в нивото си на некомпетентност”, формулирано от канадския изследовател Лорънс Дж. Питър още през 70-те г. на ХХ век. Днес във века на преинформираност са важни по-скоро уменията, а не банката данни, складирана в паметта ни. Не е нужно да знаеш всичко, важното е, да знаеш къде да го намериш. Ако например, в час по география те карат да учиш факти за икономическото развитие на Северен централен район, то, докато дойде време да ползваш тези знания /ако въобще се наложи/, въпросният район ще бъде коренно променен демографски, икономически и дори по отношение на природни ресурси. За какво ти е тогава това знание?! Много по-ценно за теб е да знаеш, че когато си търсиш работа, твоите умения биха били полезни в този район, защото там изпитват недостиг на кадри, специализирани в област, в която ти си добър. Разбира се, нещата не са толкова еднозначни. Има базови знания, които дават едно ниво на образованост, необходимо да получиш начален / и то равен/ старт в обществото, в което живееш. Важното е обаче, че нашето право на човешко щастие като функция на възпитание, образование, социален и интимен живот, задължително трябва да се еманципира от политиката и политическите прави и завои на държавата, в която живеем. За съжаление от векове това у нас не се случва, а най-вече – в образованието. Образователната система у нас винаги е била зависима от политическите въжделения и експерименти на този или онзи доморасъл или чуждорасъл палитик, което води не само до повсеместна неграмотност, но и до личностна импотентност на цели поколения българи, а оттам – и до политическа и икономическа такава, защото управляващите са продукт именно на тази образователна система – поредният порочен кръг, от който излизането за сега изглежда трудно, ако не – невъзможно.
Толерантността като начин на употреба
Време е да се разделим с клишето за прослувутата толерантност на българина. Или поне да го преосмислим в посока на търпимост, защото толерантността и търпимостта съвсем не са синоними, дори не произтичат една от друга. По-скоро са две гледни точки към осмислянето на човешкия свят като единство между територия и поле от идеи, които понякога само привидно се противопоставят и отричат помежду си. Търпението, независимо от какво е продиктувано – дали защото нямаме /или не виждаме / избор, или поради други причини-навик, любов, материален интерес, или просто нежелание да вникнем, да разберем, да осмислим, е белег на зависимост, на несамостоятелност, на незрялост. И като така, то винаги поражда широка гама от чувства все в негативния спектър – от неудовлетвореност, до откровена ненавист, а от там – до явния и трайно задълбочаващ се конфликт има само една крачка. Не веднъж в историческия си път сме показвали, че го можем – яростно, стихийно, безумно, без да подбираме средства, така както природният катаклизъм се изсипва от небитието и опустошава за минути години плодотворен труд .
Съвсем друго нещо е толерантността –понятие, създадено от Джон Лок първоначално в тяснорелигиозен смисъл. Лок, обаче, не спира само до религията и отношенията между църква и държава. В известното си писмо той казва следното: "Грижата за душата на всеки човек принадлежи на самия него и трябва да се остави на него." И още: „... Не трябва да се задоволяваме с мерките на правосъдието. Към тях трябва да се прибавят милосърдието, грижата от държавата и либералното отношение. Към това призовава Евангелието, това наставлява разумът и това изисква от нас естественото братство, в което сме родени."
Същевременно обаче, Лок не е смятал, че управниците трябва да толерират "схващания, противни на човешкото общество, схващания, които очевидно подкопават устоите на обществото". Следователно толерантността трябва да се разглежда / и оправдава/ като право на човека на личен избор по отношение на религия, сексуалност, идейни или идеологически позиции само тогава, когато тя не е в конфликт с общоприетото, традиционното, в смисъл на универсално, ако щете – природо- и законосъобразно правило. За съжаление както всяка добра идея либерализмът трябваше да се прилага като концептуално схващане / и да се налага/ от хора, а хората знае се, имат лошия навик да мислят в опозиции. В едно свое интервю при посещението си в България руският дисидент Владимир Буковски коментира наложилото се през 90-те години понятие „политическа коректност” по следния начин: „Забележете колко бързо се развиват нещата в полза на репресиите. Дали не става въпрос за хора, които натрапчиво карат целият свят да живее според техните идиотски идеи? Не - става въпрос за нещо много по-сложно. Имаше един философ – Херберт Маркузе от Франкфуртската школа. Неговите идеи сега се въплъщават в света. А те бяха много прости. Маркузе е ревизионист-марскист. Несъгласието му с Маркс е само в една точка – че Маркс смята за революционна класа пролетариата (това се видя, че не е вярно), а според Маркузе истинската революционна класа са различни малцинства. Изолираните случаи – това е истинският революционен елемент. Според Маркузе цялата патология трябва да бъде определена за норма, а цялата норма – за патология. „Едва тогава – пише Маркузе – най-после ще разрушим буржоазното общество“...Тези активисти, които сега уж защитават правата на малцинствата – хомосексуалистите, феминистките и др. - изобщо не се грижат за своите малцинства. Също като Ленин, те ги използват като инструмент за натиск и контрол върху обществото. И разбира се, им причиняват много повече вреди и зло, отколкото на всички нас” .И още... „Тоест, ние имаме работа със сериозна идеология, която, под формата на политическа коректност, се опитва да разруши нашето общество. Активистите не се грижат за малцинствата, не мислят за правата им. Колкото са по-зле малцинства, толкова по-добре ще бъдат лидерите им - по-активно ще ги защитават. Но тяхната задача е да унищожат нашето общество и това е по-злобната версия на Марксизма.”. /Цялото интервю е публикувано на http://e-vestnik.bg/7218/. Разбира се Маркузе в своята студия „Краят на утопията” не казва точно това. По-скоро той смята, че утопиите не са възможни поради психологическото несъответствие между желания и потребности, което очевидно е заложено в човешката природа, и залага на промяна в последната на база на автоматизацията на труда и изобщо на научно-техническия прогрес. По пътя на логиката Маркузе отрича държавата като регулативен орган, включително и със средствата и методите на правото, а от друга страна – предполага способността на човека сам да си налага граници / на желания, действия и реализация/ в полза на общото. И това ако не е утопия?! Факт е обаче, че либералната доктрина приема подобни схващания като единосъщни, но е редно да си зададем въпроса „защо”, „в чия полза” и най-вече – „до колко те са полезни за нас като народ, като българи”? Редно е също да преосмислим понятието „малцинство”, не като определена социална или маргинализирана група, с която „политическата коректност” борави в един или друг случай, главно в своя полза. Защото жените са си жени, създадени от Бога, както и мъжете, и не е нужно да воюват за права /умът и талантът нямат пол/. Негрите са малцинство някъде, но в Африка са мнозинство. Вярващите в Мохамед, ако желаят, могат да бъдат добри граждани на която и да е държава, защото /ако се върнем на Джон Лок/ грижата за душата не е грижа на държавата. Друг е въпросът, че съвремения вариант на войнстващия ислям се опитва парадоксално да налага обичайното право на шериата върху гражданското право на демократична европейска държава. И маскира това като „право на малцинството”. Това е поредният български парадокс, при който ни се налага да живеем едновременно в ХV и ХХІ век. Малко по-различен е случаят с евреите, ромите и хомосексуалистите, но все едно - там, където има действаща конституция, гражданско и наказателно право, законноизбран парламент и правителство, там единственият афиширан статут на човека е статутът на гражданинин на България / във философския и юридически смисъл на понятието/.. За съжаление политическата ни система продължава да се рои в посока на етнически, малцинствен и съсловен принцип, увличайки и противопоставяйки групи от хора една на друга. А това руши устоите на държавността. Нещо повече – стигаме и до един изключително наболял проблем – мотивацията на българина да върви напред, да се развива, да успява.
Религията на омразата – единствената религия на българина.
Тук съвсем естествено в читателя би се породило негодувание, защото няма религия, която да не е насочена към доброто, към усъвършенстване на изконно несъвършената човешка природа. Съвременните религии априори са възникнали не само и не толкова за да отговорят на човешкото любопитство, колкото да съхранят човека и човешката общност; на база на универсални човешки ценности като любов, справедливост, добро, уважение към различията, разкаяние и прошка, да научат хората да живеят заедно, да развиват общността си. В основата на съвременните водещи религии лежи хуманизма, вярата, че човекът, вършейки добро, ще изкупи първородния грях и ще се завърне в Рая. Нещо повече – мисля си, че Бог не напразно е изгонил от своите селения Адам и Ева – неговите любими творения. Те са искали да станат богове, само като ядат от плодовете на едно дърво., но той, като достоен баща е решил да им покаже, че да си Бог е най-трудното нещо – това означава, без да имаш опит, биография и близки хора, които да те посъветват, да създаваш светове. Бог е дал на нашите първородители урок по творчество – една земя, от която те да създадат цивилизация, но не ги е оставил сами – вдъхнал им е вярата, която е живата връзка с него – първосъздателя – за да не забравят божествения си произход. Така че в първичния си вид религиите са животоспасяващи и животосъхраняващи. Защо тогава, в името на Бога и преди, и сега са се водили толкова войни и са се унищожавали толкова човешки животи? Работата е там, че в единопределен момент от развитието на религиозното съзнание идеята се превръща в идеология. И докато идеята е нещо универсално, духовно в чистия му вид, то идеологията е нещо рационално и до голяма степен – материално. Идеологията е идея, която има интерес или по-точно – обслужва нечий интерес, а там, където има интерес, то той винаги надделява над чистия смисъл на идеята. Спомняте ли си „Приказка за стълбата” на Смирненски? Това произведение носи универсални послания, но малко хора са се замисляли над доминиращото чувство, което кара младия мъж да продаде душата си на дявола, за да осъществи своята „идеология”, забележете – да отмъсти за своите бедни братя. / Благодаря на преподавателя от ВТУ доц. Сава Василев, че ми обърна внимание върху този аспект от анализа на произведението/ :
„- Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици...” – Това е цитатът, върху който си струва да се замислим, защото поривът, който възбужда борческия дух в нашия литературен / и не само/ герой е чистата омраза – желанието да се качи там – горе и да смъкне „онези, щастливите и самодоволните” – долу – в мизерия и нищетата. Едва ли Смирненски е осъзнал конотацията на написаното, но той е изключителен талант и като такъв – интуитивно пресъздава истината – движението на мисълта, целите и задачите на цяла една епоха. И какви са те? Онези – „горе” да слязат – „долу” и всички да тънем в мизерия и да страдаме заедно. Кой печели от това? Струва ме се, че всички губим, но това е резултатът от „религията на омразата”. Звучи като оксиморон, но за съжаление, исторически е доказано, че българинът по-често задвижва духовните и материалните си сили, воден от омраза, отколкото от любов и разбиране. Всички знаем, че България приема християнството по политически причини. Даже до скоро с гордост се пишеше в учебниците по история, че Борис първи избива петдесет царски фамилии, заедно с родовете им, за да няма връщане назад. Но погледнато от друг ъгъл, това е първото повсеместно унищожаване на интелигенцията / но не и последното/, с което българската история се „гордее”. От гледна точка на държавността вероятно е било оправдано, но от гледна точка на примера, който държавникът дава на народа си и то, възпитавайки християнски ценности като справедливост, любов, милосърдие и прошка?! Дали обикновеният човечец е станал повече християнин след този акт на „политическа целесъобразност”? Връщам се отново и отново към Средновековието, защото струва ми се още там някъде се култивира омразата между народ и управляващи. Която не угасва и до днес. Още там божията искра не е успяла да се запали повсеместно в сърцето на българина, защото систематично историята и животът са му давали примери на въпиюща несправедливост, на незачитане на исконните му права и ценности. Създавали са му трайно усещане за изоставеност, обричали са го на самота. Оттам насетне всяка смяна на политико-икономическата ситуация се е възприемала не като закономерно и осъзнато развитие , а като природен феномен, който, за да не те помете, просто трябва да преклониш глава и да изчакаш да мине, защото „преклонената главичка сабя не я сече”. Но тъй като естеството на човешката природа изисква да се развиваме, да изявяваме качествата и таланта си, да искаме да сме харесвани, обичани, полезни, политиката на „преклонената главичка” създава фрустрация в в нас; ражда негодувание, което , по понятни причини, довежда до омраза и самоизяждане. Сигурно би било различно, ако постояннно не ни налагаха цивилизационни модели, с темпото на производствен цикъл. Ако поне веднъж политиците като Мойсей, ни бяха повели през пустинята, за да извървим нашите години на робство с вярата, че Бог ни обича и че сме достойни, да се наречем богоизбран народ...Времената са се променили много и съвременните богове са богове на покупко-продажбата. Те инвестират в страни с подходяща данъчна система, прехвърлят авоарите си в държави, с устойчива банкова система и отварят работни места там, където човешкият труд струва жълти стотинки. Времето на националните държави изглежда отминало безвъзвратно и сега поредният „природен катаклизъм” разрушава нашите домове и души с фрази като „мултиетнична общност”, „либерален пазар”, „масови комуникации” и др. Очевидно сме неволни участници в едно колосално преразпределение на света, което не се базира на устойчиви граници, стабилни политически системи, изпитани и доказани във времето духовни ценности. За съжаление ние дълго време битувахме в една изкуствено затворена система – поредният опит на прескочилите пустинята да заживеят в Обетованата земя. Но историята ни учи, че еволюцията, а не революцията е правилният начин на съзряване, на порастване и усъвършенстване. Тя е по-бавен процес, но така както детето не може да се превърне изведнъж във възрастен човек / физически вероятно е възможно, но духовно детето си остава дете, дори и да изглежда на сто години/, така и един народ, докато не измине пътя от детството, през младостта до зрелостта си, не може да се научи да ръководи живота си, да има ясни цели и да ги следва. Хората реагират различно при сходни обстоятелства. Някои се примиряват, други се борят, трети се приспособяват, четвърти са родени лидери и променят обстоятелствата спрямо собствените си нагласи. Оказва се, че и народите имат също сходни групови реакции. Те са детерминирани не само от исторически обстоятелства, но и от т. нар. обществено възпитание, формирано от религия, образование, традиции, духовен и политически пример на интелигенция и политическа класа, а последните за съжаление, грейват от щастие като ги потупват по рамото или като видят мъничко власт или пари в брой.
Всичко написано до тук не цели да всява песимизъм и да подкрепя инертносттаq и ниското самочувствие, така характерни за българина в настоящия исторически момент. Да си несъстоятелен и несъстоял се са две различни неща. Едното е моментен статус, дължащ се на обективни причини – исторически, социални, съдба ако щете, и предполага, че ако тези причини се променят, ще се промени и битието ти в най-общ смисъл. Другото обаче е процес на развитие и промяна най-вече на общественото съзнание, което би трябвало да еволюира в посока на затвърждаване и развитие на положителните и активни нагласи към света, и заобикаляне и избягване на грешките, на база личния и усвоен чужд исторически опит. Ако този процес някъде зацикли, тогава не само отделния човек, но и целия народ може да „не се състои”, даже да „застои” в блатото на ежедневието и да тръгне към регрес и разпад. Социалната еволюция гравитира от род, през племе, към народ, нация и по-глобални общности. Не съм привърженик на световните конспирации, но както сполучливо някой беше отбелязал – днес вече няма нации – има корпорации. Те създават новите митове и новия световен Бог – Богът на парите и глобалната мрежа. Той не е толкова идеален, не морализаторства, сътворява и убива точно толкова добре колкото старите Богове и то-в реалноизмеримо време. И на всичкото отгоре дава увереност на човека, че ако има точните и необходими умения, знания и качества към настоящия момент, то той може да се докосне до него и да го притежава. Това не означава, че човек е изгубил хармонията между душата и тялото, нито че въобще се е лишил от душата си. Просто той вече не разделя тези два съществени компонента защото не вярва в безсмъртието на душата нито в безсмъртието на делата. Днес повече от всякога човекът иска да се абстрахира от всичко, което му пречи да бъде щастлив и е готов да захвърли в прашния килер и историческата си памет, и ненужното, и непродуктивно знание, и всичко, което го кара да изпитва чувство за дълг и вина.. Така той постепенно, без да се налага да вярва в абстрактни божества, се докосва до свободата, самотата и огромната отговорност на заложената в него старозаветна същност. Защото днес основният проблем на човека се съизмерва с отношението между човешките амбиции и човешката съвест, а решението на този проблем е в хармонията между двете. Когато едното преобладава, то човек или се движи в грешна посока, нанася вреда на себе си и на околните, или не прави нищо, което също е точно толкова вредно. И ако изходим от понятието „хармоничен човек”, то много по-лесно ще формулираме и разбирането си за съвременна „хармонична държава”.
Преди всичко, обратно на тривиалното напоследък мнение на повечето политици, без оглед на цвят и посока, за „по-малко държава”, „хармоничната държава /нормална, а не идеална”/, всъщност не може да бъде „по-малко” или „повече...”
В съвременния динамичен свят тя има строго установени регулативни и социални функции, както във вътрешната, така и във външната си политика, които се осъществяват единствено и само чрез адекватни на съвременните условия и безприкословно действащи закони. Макар и бегъл поглед върху конституцията и законодателството ни обаче налага извода, че България е далеч от актуалното понятие за „правова държава”. Нашето законодателство е безнадеждно остаряло, то не пази и реално не обслужва дори тези, които го създават и прилагат. Още от Възраждането у нас е прието схващането, че църквата и държавата са разделени и че първата се грижи за душата, а втората – за собствеността и материалния интерес. И това, в продължение на повече от век и половина, битува като основен принцип при разписване на всички закони, независимо, че днес душата в най-общ смисъл на интелект, способности, морално-етичен и естетически комплекс от ценности има много повече нужда от закрила и създаване на условия за разгръщане на възможности, отколкото собствеността, ако щете –и териториалната цялост на държавата. В наказателния кодекс има десетки страници, в защита на собствеността и живота на човека, а един кратък и увъртяно написан раздел „Престъпление против личността”, който на практика не действа. Опитайте се да осъдите някого затова, че ви унижава системно, не уважава правото ви на личен живот, държи ви на ръба на оцеляването, съзнателно ви пренебрегва, независимо, че сте способен, талнтлив и можете да допринесете много повече за себе си и околните с професионализма си, ако държавата ви защитава. Аз опитах – и не успях. Защото, видите ли, нямало нарушаване на материалния интерес. Само дето не ме посъветваха да се помоля в църква или да отида на врачка. Нещата някак си се оправиха, но дали това щеше да ми се случи / а то се случва на всеки втори човек у нас/, ако Наказателният кодекс защитаваше не само имота и живота, но и честта, достойнството и професионализма на човека. Тогава може би нямаше да изгубим стотици талантливи и достойни българи, а посредствеността и мижитуркането щяха полека лека да намалеят, най-малкото под угроза от сериозни глоби. Разбира се кражбата и убийството винаги са били и ще бъдат „венецът” на престъпленията, но за какъв живот говорим, ако човек живее в мизерия, унижаван е от различни облечени във власт хора със съмнителен морал, има заложби, които не може да реализира, във всеки момент може да бъде подложен на изнудване, психически тормоз; няма адекватно лечение, когато е болен, нито съответната грижа, когато е с някакви дефицити или във възраст, в която не може сам да се грижи за себе си. Днешният ден според мен, изисква много повече държава и много по-малко църква и така е във всички развити страни. Това не означава, че хората там не са вярващи. Просто животът и личността им са защитени от държавата, а вярата само помага там, където съдбата удря. Вярата укрепва душата, но не я опазва. Представете си само какво би станало, ако нашата конституция ни гарантираше правото на достоен живот? И също така ни даваше увереност, че ако някой ни го отнеме или дори само се опита, то ще бъде образно казано, елиминиран от обществото – наказан материално и морално. Но това зависи изцяло от държавата. А пък държавата се състои от своите граждани...Същевременно, погледнато от външнополитически аспект, България следва да търси своето достойно и конкурентно място сред развитите държави. Една част от страните с развита демокрация са създали механизми да изсмукват интелектуалния потенциал на света и да го използват за собственото си добро. Други държави управляват парите на целия свят, трети – произвеждат стоки и храна, достатъчни за да изхранят още толкова континенти / друг е въпросът, защо все още има хора, умиращи от глад – погледнете политическите им режими/. В ерата на Глобалното село всяка държава или група държави постепенно се специализират в някаква област и не е задължително тя да е непременно производителна, но е абсолютно задължително в областта, в която дадената държава се развива, да има висок професионализъм и усещането, че сме отговорни не само пред себе си и децата си, а и пред света. Ако не намерим бързо това, с което сме различни, уникални, ценни и интересни за другите, рискуваме да се превърнем в „бедните роднини”, нещо по-лошо – в гетото, където живеят достойните за презрение и подигравка. Никой не заслужава такова бъдеще, но както характерът на човека е неговата съдба, така характерологичните особености и мотивацията на един народ до голяма степен определят съдбата му. И не е вярно, че народите не изчезват. Историята познава много случаи на загинали цивилизации, далеч по-цветущи от нашата. Добре би било да си зададем правилните въпроси и час по-скоро да потърсим и верните отговори...
Разбира се, далеч съм от мисълта, че в това есе съм засегнала всички аспекти на проблема „криза в националната идентичност”, но съм абсолютно убедена, че доброто битие е резултат от правилното мислене, креативната психика и вярата, че животът може да бъде добър или лош, в зависимост от нашата гледна точка към него.Всеки и всички трябва първо да решим, че искаме веднъж завинаги да скъсаме с миналото, да изоставим и дори да забравим това, което ни дърпа назад, пречи ни да се развиваме и да търсим достойното си място в обективния процес, наречен човешки прогрес. Ако това означава коренно да променим света около себе си и в себе си, час по-скоро трябва да го направим. Перифразирайки известния принцип на Хекел, че „...Онтогенезисът е повторение на филогенезиса...” можем спокойно да твърдим, че животът на всеки човек преповтаря в общ смисъл живота на неговия народ. Светът вече е отворен и достъпен за нас, Залива ни свръхинформираност, но разликата между детето и възрастния човек е в способността да се различава доброто, полезното, зърното от злото, вредното, плявата. Искаме или не – ние сме древен народ и отдавна трябва да сме пораснали и помъдрели. Известно е, че ние не можем да родим големи идеи, които да разтърсят и преобърнат света, но ние винаги сме били медиаторите на големите идеи – усвоени от нас, ние умеем да ги предадем на другите околонас. Не е нужно да произвеждаме семена. Достатъчно е, да бъдем добри сеячи на нашата си, а защо не и на чуждата нива. Нещо повече – ние можем да бъдем Световния учител, защото са малко народите, които са запазили името, езика и вярата си и са оцелели след толкова много премеждия. Знам, че засега звучи еретично, но защо не опитаме? Тогава може би ще осъзнаем, че да пораснеш не е толкова страшно и че това е едно приключение, което ни очаква.
