ДИАГОНАЛИ
/ лична поема/

Събирам изгубилите се в говоренето думи,
снега на разпилените листи,
мастилото на нощта, острото перо на светкавиците,
за да напиша единственото си стихотворение.
Балканът се изкачва вече по изгрева,
а небето слиза и облаците се разхождат
по улиците, уморени, изплакали сълзите си.
Стоглавата паст на деня бълва лица.
Те раняват, разяждат, погубват, опитомяват...


Поисках да чуя безтегловния кристален
звън на тишината, да ме убоде писък
на самотна птица, ала вместо това:
телевизорът, този погребален агент,
ме стресна със звън на желязо, парцали живот...
и отворената му паст оформи изречение, че
„трябва да сме внимателни на пътя”.


Някак лошо започва моето стихотворение-
с облаци, безумни тиради, кръв и сълзи.
Утре със сигурност ще е слънчево,
ала не и за бездомните кучета,
или за детето, в боклука изхвърлено.
за майката, вкаменена на прага от очакване
да се завърти глобусът
и годината да се превърне в минута.


Старицата пак ще си говори с мъглата,
а политиците ще измислят истории,
гушейки се в сянката на земята...
Всеки ден те закусват със слънцето
и правдата се проточва от устата им,
напоява коремите им и те се заоблят.
Но в поредния сериал винаги е слънчево,
всички имат лица на клоуни и имена на насекоми.


Исках да си поговоря с врабчето
за простия механизъм на срещата и раздялата,
чрез който светът вдишва и издишва.
Ала Балканът вече се хлъзга надолу
по пластмасовите ребра на дъгата.
Морето се изкачва по мачтите,
повлича със себе си рибите и медузите,
а телата им блещукат в тъмното
и смущават съня на самотните тротоари.


Мечтаех да поплача насаме с розата,
разцъфнала от копнеж по пчелата,
но светът полудял все звъни на врата ми
и телефонът ми се гърчи като
нападното от колики бебе.
Сърцето ми вдига палката си учтиво
и ме глобява с една нещастна любов ,
защото съм увеличила скоростта
и се движа по самостоятелна орбита.


Откакто любовта си отиде светът ме връхлетя,
изскуба яростно тишината, изпи сълзите ми.
Вече не плача – излях плача си
върху всеки милиметър от прашните пътища.
Завъртя ме циганското колело
и кръшна циганка ми предсказа съдбата-
сама да си бъда дом, хляб и разпятие.
Пуснато писмо без адрес
в пощенската кутия на утробата.


Сърцето ми – кош за пеперуди- се опита
да надхитри словата, да ги забоде
в хербария и да ги опази красиви и мъртви.
Ала те ловко се изплъзват
и полепват по лозунги и афиши.
Майка ми, загърната в кожата на облака,
който сивее от вечната й цигара,
постоянно мърмори нежно , че зяпам в небето,
вместо да въртя земята на пръста си.


Стихотворението вече подсмърча от студ.
Как да го стопля - не се съдържам вече
в своите очертания на ангел хранител.
Зла, студена и празна е душата ми,
като разсъхнала бъчва в изоставена къща.
Ничий хляб не може да я възкреси.
и никакво вино - да я погуби.
Навъртя своите четиридесет години в пустинята
и само изпосталялата череша на двора
я очаква и оплаква с кървави сълзи...


Люлее се дяволът на полумесеца
и върху кръста подхвърля зарове,
а бай Иван и Али - ключарят
играят кротко табла под лозницата
и врабешкият хор като в древногръцка трагедия
разкрива тайната на тяхното съжителство
/просто всеки оставя другия да печели
както Аллах и Христос са ги учили/.


Отдавна се гушат думите в скута на мълчанието-
най-вярната стража на харамийската ми душа.
Научих се да печеля любов тъй както
се печели глътка въздух на прага на небето.
Денят изтрива потта от челото си,
бърза вечерта да прегърне, да я оплоди с илюзии.
В нейния призрачен скут поетите назовават нещата
за да може слънцето да ги освети
и тъгата да ги благослови.


Спят очите ми в корема на паяка, а онова
чудо на цивилизацията, погребало и опяло не един живот,
не млъква и все повтаря ли повтаря,
че писането на стихотворения е престъпление,
четенето на стихотворения е престъпление,
мисленето на стихотворения е престъплениe,
раждането на стихотворението е престъпление...
И смъртта също- животът тържествува в мълчание,
а илюзията е дом и ежедневие за прозата.


И на кого ли да подаря това стихотворение-
Две вечни клюкарки предъвкващи лятото,
кресливи врани, налетели на мърша,
мама, изпушила на рая тютюна,
бай Иван и Али – каприз на калта и вятъра,
издънки на хилядолетното дърво,
превърнали словото в тоалетна хартия...
Изкорубен великан е дървото-
с проскубани коси, с пресъхнали сълзи.
Не свиват гнезда орлите на голото му теме...


Къщата ми е колумбово яйце,
крила са вратите, а очи- прозорците.
Имам хиляди родини-разноцветни балони,
живот като зрънце-изкълвано от гарвани.
През деня броя глътките въздух,
и сменям маските на вярата и разума.
През нощта стиховете ми тракат с вълчи зъби,
надкукуригват петела на разсъмване
и ме молят при тях да остана.


Бременна е планината със съмодивски
и хайдушки сборища, с партизански пътеки...
Раждаме се от ехото и без да сме тръгнали
мечтаем да се завърнем, да си останем
деца на отминалото – погубените душа на словото.
Светът ни опява, без да сме умирали
и Бог си имаме – без да сме кръстени,
и гроб си имаме – без да сме живяли...
Безпътица е нашето име – без да сме обичали...


Ала ти, вечна любов, спасение зад ъгъла,
като Пенелопа тъчеш и разплиташ времето.
Напиши вместо мен моето стихотворение,
от кремъка на живота ти, от кръвта ти да разцъфне.
Позволи ми отново до се тревожа за теб,
както смъртта-телохранителят на живота
всяка нощ сънува плодородни пасища...
Понеже спрях те търся, ти си навсякъде.
Помогни ми отново да се завърна.