ПОХОДЪТ НА АХИЛ В „ИЛИАДА” – ПОХОД КЪМ СЛАВАТА И ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ЧОВЕЧНОСТТА
(РАЗРАБОТКА ВЪРХУ XXIV ПЕСЕН ОТ „ИЛИАДА”)

Ако оставим настрана вековните спорове, свързани с отношението между реалност и измислица в „Илиадата” и погледнем на нея като литературен текст за нас като читатели днес е важна не толкова обширната историческа и етнографска информация, която тя съдържа, а по-скоро универсалните чисто „Омирови” послания, за войната и мира, за алчността и властолюбието, които погубват героя в народния водач; за унищожаването на цели цивилизации в периоди на криза, защото личният интерес е поставен над обществения, пък било то и по волята на боговете. Вечността на „Илиадата”е гарантирана именно от това, че колкото повече я четем във времето и си мислим, че я разбираме, толкова повече съзнаваме, че тя поражда нови въпроси, а не дава готови отговори. В мита за Троянската война и неговата литературна интерпретация Ахея и Троя са поставени в една времево-пространствена плоскост. Бита им е уеднаквен, но начина им на мислене и отношение към живота – не. Сякаш едновременно пред нас застават миналото и настоящето на човешкия род. И от десетгодишния конфликт между тях се извежда предупреждение за бъдещето.
„Троя божествена” е спомен за онова патриархално безвъзвратно отминало време , в което водачи и народ са били едно цяло. Родово-племенната аристокрация все още не е консолидирана като клика, която мисли повече за своите печалби, отколкото за благоденствието на народа си. В Троя военният конфликт има лице, малко по-близко до разбирането на съвременния човек. Там жените са не само „законна плячка”, но са обичани и почитани от своите съпрузи. Мъжете се бият, за да защитават семействата и родината си. Синовете се оплакват не само като лична загуба, а и като пазители на добрите , проверени във времето начала в държавността:

„Бурният Арес във бой коленете срази на мнозина.
Бе ми единствен останал да брани града и народа,
падна под твойта ръка, защищавайки свойта родина.
Хектор бе той...” / Приам, ХХІV, 495- 500 /

В идеализирания свят на Троя човекът не просто е отвоювал своето битийно пространство от природата, но с разум и мяра е съжителствал с боговете, без да им се подчинява напълно А те не прощават това. Приам и Хектор имат своите чисто човешки мотиви за живот и смърт. И ги защитават по човешки. Ала човек е несъвършен и построеното от него – също:
Затова Троя губи войната.

„Клетите смъртни, твърде подобни
в своята преходност с листа на дървета;
днеска цветущи и свежи се хранят с плода на земята,
утре изчезват безследно...” / Аполон, ХХІ, 460 - 465/

Съвсем друга е ситуацията в Ахея. В нея, има исторически предопределен вътрешен конфликт между славните й синове - Ахил и Агамемнон, който я разяжда и логически мотивира гнева на единия и продължителната война „омразна на всички”, която води другият. Водачите на Ахея се държат като „порастнали деца”. Те моделират ново пространство, в което перманентната война, санкционирана от боговете, но все пак осъществена по волята на хората и техни човешки подбуди, не е вече белег на себеутвърждаване на героя / понятие, за пръв път въведено от древните елини/, в която той се сдобива с така мечтаната слава, за да увековечи делата си в умовете и сърцата на идните поколения. Тази война не е олицетворение на хармоничния природен закон, според който борбата е индивидуален акт на себеизява, а мирът и законната плячка – заслужена награда за героическите подвизи. – според ранга, мъжеството, властта и силата. Войната тук има ролята на „безвремие”, на тъмен век, в който се унищожават и последните следи от хармония и идилия. Тя е санкционирана от боговете и затова – спечелена от водачите ахейски, но за обикновения човек носи само страдания и унижения. Не напразно именно в ахейския лагер се „ражда” Терсит с неговия отчаян протест. Такъв герой не би бил възможен в Троя.
Ахея и Троя – два етапа в развитието на човечеството и между тях – реката на безумието и унищожението, свързваща вековете като два бряга. Реката, която не знаем кога е почнала да тече и не е ясно кога и къде се влива. Знаем само, че там плуват неизброимо количество трупове и на ахейци, и на троянци . Именно на фона на това „ пространство на безвремие” , в последната ХХІV песен Омир ни дава лъч надежда - помирението, което само смъртта може да осигури и примирението – което хората могат да постигнат помежду си и вътре в себе си, за да има бъдеще. За да се продължи напред.
Между „оттук” и „оттатък” като мост на прозрението и надеждата се извисява мощната и величава снага на героя „Ахил богоравен”. Едната му половина е ахейска /божествена/ - капризен, горделив, изменчив в намеренията и делата си: оставя своите да загубят, заради конфликта си с Агамемнон, същевременно хладнокръвно убива Хектор, заради погубването на приятеля му Патрокъл, „забравяйки”, че сам той, Ахил, го изпраща вместо себе си да се бие, за да му спечели слава . Другата част от Ахил, обаче, през цялото време се съпротивлява на тази очевидно безмислена война .Походът на Ахил е не просто минаване от единия на

другия бряг през реката на безвремието – това е цивилизационен избор – правото да се родиш полубог, но да избереш човешката си природа пред божествената. А с нея и смъртта. Спечелването на така мечтаната слава е компенсацията на героя за неговия избор, защото тя му осигурява безсмъртие – в спомените на хората.
В ХХІV глава това завръщане към човечността е най-очевидно – при срещата на Ахил с Приам и решението му , зад гърба на Агамемнон, да върне трупа на Хектор, за да бъде той погребан достойно и с необходимите почести, полагащи се на герой от такъв ранг. Повечето изследователи са на мнение, че в „Илиадата” няма художествени образи, носители на отрицателни качества / освен Терсит и може би боговете/. Но в тази глава дори и обитателите на Олимп, които обичайно са в конфликт, са единодушни, че

„Случва се нявга човек да изгуби най-свиден свой близък:
брата си едноутробен или пък сина си обичан.
След като той го оплаче, скръбта му несетно утихва:
дух търпелив отредила съдбата на земните люде” / Аполон, ХХІV, 45/

За да можем обаче да проследим това „очовечаване” на героя, синхронно протичащо и на Олимп, е добре да сравним първа и двадесет и четвърта глава – началото и края. Защото това, което в глава ХХІV е очевидно – проявата на хуманност и чисто човешко съжаление от страна на Ахил към стария Приам - е не просто резултат от дълго преосмисляне / твърде нехарактерно за древния човек/ или пък на поредния божествен каприз. Още в първа глава , а и при детайлен прочит на целия текст пред нас се изправя човек, надарен с божествена сила, но с твърде прагматичен, чисто „човешки” ум.
„Илиадата” е изключително симетрична в композиционно отношение. Първа и двадесет и четвърта песен си кореспондират не само структурно / делят се на по пет епизода/, но и в отношенията между богове и хора, и техните действия. Симетрични са те и по отношение гнева на Ахила Пелеев – този гняв, с който Омир започва своята дълга приказка за герои и подвизи. Същият този гняв, който, заедно със своя притежател „извървява” трудния път от първоначалния импулс на глезеното дете до осъзнатата скръб на зрелия и помъдрял от битките мъж. Гневът не поражда войната, той по-скоро променя хода й, осмисля последващите действия. Но докато Аамемнон и Менелай жадуват битките и са в хармония с божествените заръки, още от първия миг, в който поетът среща читателя с Ахил, пред нас се изправя античен герой, обичайно защитаващ своите придобивки и мечтаеш за слава, но същевременно с необременено съзнание по отношение ненужността на тази война и нейната нелепост:

„Аз не съм тука пристигнал за копиеметци троянци,
с тях да се бия, понеже не са ми във нищо виновни.
Никога те не са грабили мои коне или крави,
никога те в плодородна и воинокърмилница Фтия
жътва не са ми затрили, че нас ни делят непристъпно
низ планини гъстосенчести, пък и морето ехтящо.
Все пак със теб, кучеоки, потеглихме в твоя угода,
бранейки твоята чест и честта на Атрид Менелая
в мъст над Троянци...” / Ахил към Агамемнон, І, 150 – 155/

И пасивността на героя едва ли е само плод на моментна избухливост. Това е дистанция, необходима му да наблюдава, да избистри не само поведението си, но и ценностите си / чувство за дълг и справедливост/. Да порастне и да приеме съдбата си, дадена му от боговете; дълга пред мъжете и жените на Ахея, които безрезервно му вярват и разчитат на него. Защото

„...беззаконен, бездомен, напълно безроден е този, който обича раздора и страшната гражданска битка...” / Нестор, ІХ, 60/.

Главата на Ахил е „ в небето” – той е син на богинята Тетида и като всеки син зачита и слуша своята майка, но краката му здраво са стъпили на земята. Боговете му нашепват своите желания, но дали Ахил се вслушва в тях или по-скоро моделира техните съвети спрямо своите цели- редно е да потърсим доказателства в подкрепа на подобен въпрос, защото финалът на „Илиада” / песен ХХІV/ ни води точно в такава в посока. На щита на Ахил не е изобразен хаоса, а космоса – подреденият свят, където небето и земята са в хармония, но Бог и Човек – в равновесие.
При един по-обективен и съвременен прочит на „Илиада”бихме могли да предположим, че героят се оттегля не само за да отмъсти за нанесената му от Агамемнон обида, а и защото смята, че боговете напразно продължават с капризите си да тласкат неговите сънародници в един изтощителен конфликт, от който и двете страни нямат нужда. Само така можем да си обясним неговата праволинейност в отказа му да участва във военните действия, които със сигурност биха му донесли много по-рано мечтаната слава. . Ахил не желае да убива. Той знае, че „нищо не е равноценно с живота човешки” Прави го, защото независимо от неговото решение, духът от бутилката вече е излязъл, ахейците губят и дават много жертви; загива и любимият му приятел Патрокъл. Хектор е убит за отмъщение, а не за прослава и след като равновесието е настъпило / герой плаща с живота си за живота на друг герой/, би могло то да настъпи и в душите на Ахил и Приам – изразено не като помирение, а като примирение. С исключително майсторство е развит образът на Ахил в цялата поема – тази двойствена природа-земна и божествена, която от епически герой в първа песен, го превръща в трагически герой – в двадесет и четвърта песен. Гневът на Ахил в първа глава е гняв на несправедливо ощетен господар, който си е заслужил плячката и отнемането й го унижава. Наранено е неговото достойнство на герой: „Сякаш съм съм някакъв жалък изгнаник без чест и достойнство / ХVІ, 59/. Същият този гняв в двадесет и четвърта глава е болката на наранено от скъръб сърце, чувство на велика загуба, но и на вина, защото Патрокъл умира заради моментната слабост на бързоногия герой и неговото славолюбие. Но такава е съдбата на всички титани – да съединяват земята и небето. И ако в първа глава божественото в Ахил надделява – той е гневлив, опърничев и в известна степен нелогичен, то в двадесет и четвърта песен героят издига божествената искра в ранг на висша човешка благодетел – прошката

„Хванал ръката на стареца, тихо Ахил го отблъсна.
В спомени те се вглъбиха: Приам за юначния Хектор
горко заплака, прострян пред нозете на вожда Ахила,
а пък Ахил се разплака за своя баща и Патрокла.
Техните стонове скръбни във шатрата дълго ехтяха...” / ХХІV, 505 – 510/

Нещо повече, той се стреми да успокои стария Приам, да прояви съчувствие и разбиране към мъката му. Днес бихме казали, че съзираме тук момент на покаяние, защото Ахил, независимо че убива Хектор, уважава и цени неговата смелост и жертвоготовност. В думите му към стареца се усеща горчивина и вътрешен протест към Зевс, който налива доброто и злото в две делви и си играе със съдбите човешки. Самият Ахил би искал да бъде до стария си баща, а не да създава горест на троянци , но боговете са орисали Приам „винаги тук покрай Троя да има убийства и битки.”Това мотивира Ахил и в последната 24 песен не само да върне тялото на Хектор, но и зад гърба на Агамемнон да „отложи” военните действия с дванадесет дни, точно толкова, колкото ще трае достойното погребение на Хектор. Разбира се Омир, в синхрон с традицията, санкционира решението на Ахил с предварителната „божествена”благословия:

„Тъй да е! Който ми откуп достави трупа ще получи,
щом като сам Олимпиецът с дух благосклонен нарежда.” / ХХІV, 135 /

Идеята за откупа, обаче не доминира като мотив при вземане на кардиналното решение – Хектор да бъде предаден на своите близки. Интересен е начинът по който Омир успоредизира двата плана – земния и божествения по протежение на цялото действие. Оставаме с впечатлението, че боговете не са нужни на самите герои – те не биха били герои и водачи, ако не можеха сами да вземат решение. Боговете са нужни на слушателя, респ. на читателя – на оня обикновен човек, седнал на площада при залез слънце, замечтано заслушан в словата на рапсода. Той иска да бъде убеден, че неговите герои са почитани не само на земята, но и от небето. Как иначе да обясним понятието „съдба”, така неразривно свързано с начина на мислене на древните гърци.
Героите на „Илиада” са обитатели на „междинното време” – времето, в което човечеството все още е органична част от природата; то не я е напуснало съвсем, но е заявило исторически своето съкровено пространство. Поставило е началото на това, което днес наричаме „цивилизация”. В тези „тъмни” векове, в които отделната родово –племенна аристокрация губи почва под краката си и постепенно племето се трансформира в държава, обикновеният човек, разлюлян и подвластен на капризите на съдбата, жадно е слушал песните на рапсода за герои и богове, и е заспивал с надеждата, че в кризиса и хаоса на историята, тези герои са единственото устойчиво нещо, което може да възстанови отново равновесието и да помогне на народа в период на криза. Ахил е може би първият чисто литературен епически герой – богът с човешко сърце.Трагичността му е общ белег на светоусещане у древните гърци, които са познавали съдбата си, но са имали мъжеството да живеят именно тази съдба. Той е роден в Ахея, но условно принадлежи на Троя. Тя е погубена по волята на капризните богове, но споменът за отминалото й величие всъщност е спомен за благородството на един герой, който се осмелява с мащабни крачки да измине пътя между природата и културата. Между инстинкта и разума, между божествения / а защо не и политически/ интерес, и човечността, хуманността, на която са способни само трагическите герои – тези, които се помнят и за които се пеят песните. Походът на Ахил всъщност не е движение напред, а по-скоро връщане назад – към добрите традиции на миналото, към времето, в което човекът вече е обособил своето културно пространство, но е съумявал да живее в хармония с природата и със самия себе си. В двадесет и четвърта песен войната не приключва, но човекът побеждава, а Зевс изглежда някак маловажен – неговите две делви са пропукани и през тях животът избликва, и поема по незнайни, но чисто човешки пътища.
Троянската война, независимо от легендите, които се разказват за нея, вероятно се е водила както всички войни – за заграбване или за защита на територии, но в „Илиадата” тя няма тези исторически измерения. Тук войната е битката, която всеки човек води вътре в себе си, със собствените си недостатъци. Някои не успяват да се преборят – като Агамемнон, който до последния момент е заплаха дори за произволния Ахилов акт на самостоятелност, връщанетона сина на бащата. Бихме казали, че Агамемнон си остава на нивото на политика, който не успява да осмисли посланието на птицегадателя Калхас :

„

Страшен е царят , когато се сърди на по-слаб от него.
Царят, дори да подтисне в момента гнева си опасен,
злобата дълго спотайва, догдето във мъст я превърне
в свойте гърди...”

Ахил обаче се вслушва в тази мъдрост. Нещо повече – той е съгласен с нея, но божественият му гняв го тласка към безразсъдство и цялата поема е разказ за това, как героят успява да се пребори с този божествен гняв и да осъзнае, че смъртта му е близка и че малкото добро, направено на земята, е заявка за нов тип водач – този, който с действията си подтиква боговете да вземат решения в полза на „тоя човек”, който „ту зле, ту добре си прекарва живота” Омир създава в Илиадата съвършения епически герой, достоен за уважение и подражание от древността до днес. И му се покланя. Нека му се поклоним и ние.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Омир, „Илиада”, превод Милев, А., димитрова Бл., С, Народна култура, 1971
И.М.Тронски, "История на античната ли тература", С., изд."Наука и изкуство",1965, ІІ изд. 1982г.
Богданов, Богдан, "Мит и литература", С., изд."Наука и изкуство", 1985.
Богданов, Богдан, "История на старогръцката култура", С., изд."Наука и изкуство", 1989.
Богданов, Богдан, "Старогръцката литература. (Исторически особености и жанрово многообразие. Старогръцката проза)", Просвета, С., 1992.

БИБЛИОГРАФИЯ

Лосев, А.Ф. О м и р, С. 1962
Н.А. Кун, Старогръцки легенди и митове, С., 1967 г.
С.И.Радциг, "История на старогръцката литература", С., изд."Народна просвета", 1969.
А. Тахо-Годи (кол.), "Античная литература", Москва, изд."Просвещение", 1973, II доп.изд. 1987.
Б. Богданов, От Омир до Еврипид, С., 1974., ПУ”П.Хилендарски”, 1994.
Б. Богданов, Омировият епос, С., 1976.
М. П. Алексеев (кол.), "История зарубежной литературы", Москва, 1978.
Б. Богданов, Литературата на Елинизма, С., 1979.
С.И.Радциг, "Античная литература", Москва, изд."Просвещение", 1980.
И.М. Тронски, История на античната литература, С., 1982.
Б. Богданов, История на старогръцката култура, С., 1983.
Ривкин 1983: Б. Ривкин. Антично изкуство. София, 1983.
Традиция, литература, действителност. Проблеми на старогръцката литература в световното литературознание, С., 1984
Батаклиев 1985: Г. Батаклиев. Антична митология. 1985.
Б. Богданов, Мит и литература, С., 1985.
Богдан Богданов, Анна Николова, съст. Антична литература. Енциклопедичен справочник. С., 1988, Д-р Петър Берон, 226 с.
Хезиод 1988: Хезиод. Теогония, Дела и дни. Омирови химни. С. 1988.
Мифы народов мира, т.1 и 2, М., 1988.
Богданов, Богдан. История на старогръцката култура. “Наука и изкуство”, С., 1989.
Ю. Лотман, Поетика. Типология на културата., С., 1990.
Мит и философия., С., 1991.
Богдан Богданов. Старогръцката литература. Исторически особености и жанрово многообразие. С., 1992, Просвета, 165 с. (Първата част)
Аристотел. Поетика., С. 1993.
E.М. Мелетински, Поетика на мита, С., 1995 г.
Хаджикосев, Симеон, "Западноевропейска литература", ч.I, изд."Сиела", 2000.
Омир, И л и а д а, Критически прочити и коментари, В.Т. Слово, 2006
Гримал 2003: П. Гримал. Речник на гръцката и римската митология. 2003.
Ецио Савино,Илиада: обсадата на Троя”, С., 2008.

ПОЛЕЗНИ ВРЪЗКИ

http://ancientrome.ru/antlitr/apollodor/index.htm
http://www.aobg.org/lecture.php?ln=1&id=63
http://history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/trakite
http://literaturasu.blogspot.com/2007/10/blog-post.html
http://ivasilev.hit.bg/mat/Bogdanov_Iliada.htm
http://www.referati.org/ref/literatura
http://prepishi.com/index.html
http://www.e-bookbg.com/
http://homoviator-bg.net/?p=29
http://isdo.nbu.bg/index.php
http://www.booksbg.org/booksbg/index.php

ИЛЮСТРАЦИИ

1. Омир, „Илиада” и „Одисея”, ХVІв., екземпляр от личната библиотека на В. Априлов, НМО-Габрово
2. „Ахил превръзва раната на Патрокъл”, късноархаичен киликс, ок.500г.пр.н.е.
3. Денков, Ал., Ахил влачи трупа на Патрокъл, „Илиада”, С.”Народна култура”, 1971
4. Денков Ал. , Оплакването трупа на Патрокъл, „Илиада”, С., „Народна култура”, 1971
5. Гърция по времето на Омир