РЪКА КЪМ ДРУГИЯ – ПРОШКА ИЛИ МИЛОСТИНЯ...

Цонка Христова

Проблемът с „другия” и въобще с другостта напоследък е по-актуален от всякога. Може би защото през протежение на два века и половина Европа, поне привидно, но последователно, опита да се раздели с религиозния фанатизъм, империите, националсоциализма, интернационализма и комунизма, с цената на милиони жертви в две световни войни и още незнайно колко, в множество локални и граждански такива. Териториалните граници на Европейските държави бяха относително стабилно дефинирани с международни правни документи след втората световна война, което обаче не попречи на по-късното раздробяване на бившия Съветски съюз, Югославия и Чехословакия, от една страна, и обединяването на Германия - от друга. Същевременно се роди Европейският съюз, като наследник на предишни организации, / с Договора от Лисабон, подписан на 13 декември 2007 г, който влиза в сила на 1 декември 2009 г. Европейският съюз става правоприемник на Европейската общност. /, но този съюз и до днес няма ясна концепция нито за икономическото си, нито за интелектуално-образователното си развитие като цяло, и е по-скоро един опитен лабораторен модел, недостатъците на когото се изпитват предимно от новоприетите страни-членки, чиито правителства ги поставят в поза „партер” – с наведени глави, сочени с пръст като лошите деца, които трябва да се „вкарат в правия път”. Кой обаче е правият път? И има ли допирна точка между „непослушанието” на отделни държави да го следват, на отделни индивиди упорито да го критикуват, и проблема с „другия и другостта”?
Дори и беглото познаване на историята на човешката цивилизация води до логичния извод, че груповото мислене винаги е било в разрез с индивида, с уникалността. Всяка съвременна държава е достигнала сегашния си статус по-често в конфликт, отколкото в разбирателство с останалите. Правото на някои държави днес да диктуват модела на „добра” цивилизация се определя от наличието на капитали и ресурси /правилно стопанисвани и управлявани/, стабилна армия, и най-вече от способността в тях да се раждат глобални политически, философски и религиозни идеи, които са плод не толкова на колективното мислене, а на способността на интелигенцията - да осмисля и формулира заложеното в религиите и идеологиите / доколкото те претендират, че заместват религиите/ и на политиците – да използват формулите, съобразявайки се все пак с традициите на множеството, умело балансирайки личния и обществения интерес. Исторически погледнато, това не е толкова просто – до голяма степен има корен в народопсихологията, която е сложноформулиран феномен – комбинация от генетични дадености и исторически сложили се обстоятелства, но днес повече от всякога можем смело да кажем, че както една монета има две неотделими страни, така битието и съзнанието произтичат едно от другои взаимно се предопределят. И все пак – идеите, родени в главите на малцина, не зависят от собственото им битие, а вероятно от специфичния им талант да абстрахират и обобщават там, където другите виждат само разнородни, несвързани пожеду си факти. За съжаление всички позитивни идеи винаги са давали правото на власт на една група хора над останалите, която власт се налага чрез редуване на убеждение и сила / с акцент към второто/ и има претенциите за вечна и неопровержима. Пътят от Полиса до съвременната Демократична държава е път, белязан от различни видове догми, осигуряващи властта /наследствена или придобита/ на малка група хора; спокойствието или активността /най-чето манипулативно инспирирани/ на голяма група хора, които се подчиняват на тази власт или са готови да умрат за нея, което „заблатява” обществата, отнема съпротивителните им сили и нещо много съществено – лишава ги от това, което наричаме „здрав разум”, защото животът е движение и развитие, и сам по себе си не е догматичен. Догматичното обяснение за света служи добре на групата, но не удовлетворява критичния ум. Понеже държи властта и същевременно е нещо като групова теория за обществото и живота, догмата по естествен път става свещена. В нея търсят упование хората, които са объркани от усещането, че злото е непобедимо и светът е несправедлив. Това мнозинство се дразни от критичния ум, който предлага алтернативни обяснения както на властта, така и на борбата между добро и зло, а и на повечето морални стойности, но непрекъснато руши статуквото. Мнозинството не иска промяна, докато другите, малцинството, искат. В очите на мнозинството, малцинството осквернява вярата им в святостта на догмата. Нещо повече – различието, което всъщност осигурява най-важното – продължението на рода, народа, цивилизацията, изведнъж се оказва опасно, защото то не се оценява като положително, а като „ерес”
Най-неподатливият проблем на всяко общество е невъзможността мнозинството, приютено в догмата, да заживее в ползотворно мирно съществуване с индивидуалните възгледи на критичното малцинство. Колкото по-дълбока изглежда на хората социалната криза, толкова повече тази невъзможност се превръща в злободневен, определящ проблем. Стига се до отхвърляне на индвидуално мислещите като непотребни, защото това, което те предлагат, е нещо дългосрочно и необозримо понякога в рамките на един човешки живот, а мнозинството вече е уморено от утопии. Тук и Сега определят хронотопа на съвременното човешко битие. Великите идеи, било те религиозни или философски, винаги са се раждали в главите на единиците. Те са, които превръщат застоя в движение, а блатото в поток и по-сетне – в пълноводна река. Движението на обществата към прогрес и свобода на личността са резултат от усилията на създателите на идеи, които съставляват интелектуалния елит на всяка нация. И онези от тях, чиито постижения са общозначими, стават част от световния интелектуален елит. Но единиците винаги са предлагали гениални и работещи идеи, които обаче са осъществими само с общите усилия на мнозинството и с традиционните жертви, които всяко общество дава, в името на тези идеи. Така са се случили Ренесансът и Просвещението, а благодарение на тях - буржуазните революции, които полагат основата за написване на множество конституции, включително и на Американската, гарантираща правото на щастие на всеки индивид. Именно „правото на щастие” според мен, е ключовият проблем на човешкия род днес , по отношение на него самия и на индивида въобще, защото според Аристотел индивидът "съществува сам по себе си" отвъд идеалното или абстрактното съществуване на родовете. Индивидът е другият спрямо другите. Другостта разбира се е формална: единият не е другият, каквото и да е неговото съдържание. Всеки е друг по отношение на всеки. Всеки изключва всички други - и съществува отделно, и съществува за себе си. Но човешкият индивид е също отрицателност в своята свобода, защото изключва свободите на другите, които пък ограничават неговата свобода. И тук стои въпросът – способен ли е индивидът днес да жертва личните си права и свободи в името на стойностни, но иманигерни във времето идеи, които да облагодетелстват мнозинството? Аз мисля, че не, защото осъзнаването на собствения живот като ценност и „право на щастие”, променят изцяло валидния до скоро морално-етичен кодекс, който проповядваше усилия и жертви от едно или две поколения, в името на следващите. Така че проблемът за другия и Другостта е далеч по-всеобхватен от конфликта между „Аз и другите”. Той би могъл при съвременните исторически и социално-икономически параметри да се разгледа най-малко на три нива: на ниво Индивид, на ниво Група и на ниво Държава.
Другостта на равнището на реципрочност на индивидите- евентуално войната на всички срещу всички- е вечен проблем, мултиплициран във всякакъв тип социална среда – от семейството, до обществото като цяло. Негови производни са проблемите между родители и деца, между групата и единицата; между герои и последователи; между ролята на личността и народа в историята...Опозициите са много и всичките – съществени. Без да се задълбочавам в множеството теории и анализи върху този проблем, ще акцентирам само върху няколко факта, които биха дали задоволително обяснение за това, доколко личността е важна сама за себе си и за движението на човечеството към относителен прогрес /казвам относителен, защото терминът „прогрес” също може да има различни социални измерения/.
Ние сме свикнали по инерция от миналото да приемаме, че мнозинството винаги има право. Днешният ден обаче показва, че т.нар. обществено мнение, в ситуация на свръхинформираност, атакувано от различни, понякога взаимноизключващи се послания, се манипулира твърде лесно и така се ражда парадоксът – обществото да избира за водачи хора, които най-често работят против неговия интерес / да не кажа – в негова вреда / и да му осигуряват по-скоро нещастие и мизерия, отколкото „право на щастие”. Не че не съществуват разумни перспективи за изход от този порочен кръг, но те са прерогатив на единицата, която обаче няма зад гърба си основни икономически и PR - лостове, с които да накара обществото да й се довери, независимо, че е права. Неолибералният модел, който Америка наложи със силата на капиталите и оръжието върху половината свят, окончателно дезориентира човека по отношение на това, кое е ценност, само по себе си и кое е стока, и следователно – има цена в пари. Самата Америка е изградена върху твърде много кръв и предразсъдаци и „осигурява” „правото на щастие” на своите граждани на принципа на тоягата и моркова – с едната ръка плаща, а с другата – поставя подслушвателни устройства и манипулира чрез огромни банки информация всеки. Пред Службите за сигурност на САЩ бившата Държавна сигурност на соц – държавите е като детска градина, но тази система работи чудесно, що се касае до илюзорните права на индивида. Американската мечта и Демокрацията „по Американски” отдавна са мит, но той работи, по отношение на по-бедните държави като нашите, чиято мизерия впрочем е много добре режисирана и подкрепяна от друг един мит – митът, че богатият човек е лош човек и че всички, по правило от миналото, трябва да сме равни и бедни. Като прибавим към това съсипването на образователните ни и икономически системи, налагането на английския език, като световен комуникатор, постоянното натякване на част от Европейските държави, че сме мързеливи и корумпирани
/ което не е съвсем невярно, но си има причина и тя е в изкуственото силово налагане на икономически и социални модели, нямащи нищо общо с нашите традиции и нужди/ - всичко това превръща образно казано, градината ни в територия, превзета от плевели, където културното растение не може да вирее. Индивидът е нещо уникално – няма човек, който да не става за нещо – въпросът е, че в прерогативите на обществото е да развива таланта и индивидуалността на всеки и да „почиства градината от плевели”, за да може културата все пак да надделее над примитивизма, с пълни джобове и креслив глас. Това поне у нас не се случва. Мисля си, че не се случва и в Америка, но тъй като човек е митологично мислещ и религиите отдавна вече нямат тази сила да възпитават духа в традициите на доброто и толерантността, митологемата „Американска мечта” работи и съсипва поколения. Нещо повече – на Европейска почва тя роди две политически и социални недоносчета – понятието „малцинство” и войнстващ фанатизъм, маскиран под различни форми, като реална заплаха за мира в Европа и на Балканите.
Понятието „малцинство” не е изрично дефинирано в Европейски документи, но по някаква странна логика то функционира в политиките на всички Европейски държави, че дори и в конституциите на някои такива. Личността има способността да се дефинира в група на различен принцип – религиозен, сексуален, етнически, професионален, политически – но в исторически разрез, държавата все още няма аналог като социално обединение около някакъв тип икономически, политически и духовни константи. Всякакъв вид съюзи между държави, поне до този момент, показаха своята историческа несъстоятелност, което не означава, че не са възможни, а че не са постигнати по логиката и еволюцията на човешките общества, които са нееднородни. Според мен понятието „малцинство” е най-малкото нелепо, ако не вредно за стабилността на една демократична държава. Маркирано като идеологема в трудовете на европейски мислители от кр. на ХVІІІ до ср. На ХХ век и подето от неолибералната идея, то маскира под формата на „политическа коректност” ежби вътре, в организма на самата държава, които са нейни ракови клетки. Проблеми като различна религиозна или сексуална оринтация не са проблеми на държавата, а на съвестта и сърцето на отделния човек. Това много точно е оповестено и в „Писмото за толерантността” на Джон Лок, който казва следното: "Грижата за душата на всеки човек принадлежи на самия него и трябва да се остави на него. Не трябва да се задоволяваме с мерките на правосъдието. Към тях трябва да се прибавят милосърдието, грижата от държавата и либералното отношение. Към това призовава Евангелието, това наставлява разумът и това изисква от нас естественото братство, в което сме родени." Същевременно обаче той не смята, че някоя църква трябва да бъде толерирана ако върви срещу управлението на държавата, защото това означава за един владетел "собствените му поданици да бъдат, тъй да се каже, записани като войници против собственото му управление". Следователно – свобода ДА, но не и ако тя вреди на устоите на държавата и на Обществения договор. Разделянето и маргинализирането на отделни групи хора по несъществени за държавата признаци е по-скоро механизъм, чрез който , маскирани зад „политическата коректност” сили на деня, създават локални конфликти на принципа „Разделяй и владей” като наливат средства в неработещи фондове и в джобовете на лидери-самозванци, за които проблемите на съответното малцинство са последна грижа. Религията, традициите, етническите особености не могат да попречат на човек, роден в определена държава, възпитаван и обучаван в нея, да спазва законите й. Нещо повече, тук опираме до въпоса за родината и държавата, между които има съществена разлика и тя е плод именно на Демократичното управление, изповядващо принципи, противоречащи на феодализма и съпътстващите го имотни порядки.
Демокрацията, съобразно законодателството си, създава условия за всеки гражданин да има право на личен живот, на частна собственост и на участие в политическия живот. Но това не прави гражданина / или не би следвало да го прави/ зависим от държавата или неин господар във феодалния смисъл на тази дума. Именно по тази причина трайно настанилият се в народопсихологията ни парадокс „Да обичаш родината си и да мразиш държавата си” е твърде непонятен за европейците „от другата страна”. Той има логика в глобалните геополитически идеи, оформили исторически мисленето на българина и / по мои наблюдения / на други Балкански държави, не без участието на същите тези Граждани на Европа, но е крайно време да разберем, че държавата – това сме всички ние и ако нещата в нея не вървят, вината е обща и наша, а не на някой друг.
Родината е нещо различно. Етимологията на думата идва от „раждане и род”, което подсказва кръвна връзка, но още след Втората световна война проблемът за „Родното и чуждото”, като универсален проблем на философията и литературата, поне у нас, започва да се мисли надтериториално и в посока на надмогване /ако мога така да се изразя/ на кръвната връзка. Родът се възприема като константа за всеки, който се е появил на бял свят на исторически онасловена територия и в исторически сложила се дълготрайна общност от хора, с определен език, общо минало, традиции и произтичащи от това духовни черти, възпитание и начин на мислене. Тук мястото на живеене не е важно. Аз и българите в Америка, Австралия, Русия, Китай и където и да било, сме „роднини”, защото носим Родината в себе си и от това не можем да избягаме, дори и някой упорито да се опитва напоследък да го направи, за което разбира се си има причини, но това е друга тема.
На последно /но не по значение/ място ще засегна въпрос, който ми се струва изключително парлив не само в Балкански, но и в Европейски контекст. Като последица именно на парцелирането от една страна на отделните държави на малцинствени групи и групички, противоречащо на глобалния процес на окрупняване на Европа, и хаосът, от друга страна, настъпил като следствие от /за съжаление/ поредното механично смесване на народи и култури, в резултат на драстичната разлика в материалния, образователния и интелектуалния стандарт на отделните държави – членки и кандидат-такива на ЕС, се забелязва застрашително / според мен/ , актуализиране на груповия фанатизъм, конституиран върху различен фундамент – религиозен, етнически, исторически, геополитически – тук конотацията може да е многобройна. По-важен е трайният исторически рефлекс, на всяка цена да имаме враг, за да имаме цел и перспектива. А ако нямаме ясно изразен враг – да си го създадем и да насочим моралните и интелектуалните си усилия в посока – неговото дескридитиране и унищожаване. Този фанатизъм разбира се е маскиран умело под различни форми – от отстояване на някакви псевдотрадиции, отличаващи ни от другите / като носенето на забрадки например от ислямските момичета и жени на обществени места/, до краен неонационализъм, който, в условията на съвременното „глобално село”, се явява като контрапункт на прекалената либералност и толерантност, към която се самоприканваме вкупом, в искреното си желание да живеем най-малкото в спокойствие и относително материално благополучие. Като оставим настрана вековните спорове за това, кое е първичното – нацията или народът /нещо като яйцето и кокошката/, днес повече от всякога е ясно, че поне на Балканите двете понятия се бъркат / и то съвсем резонно, изхождайки от историческите, пък и от етническите дадености. Ако щете и заради това, че сме съседи и че прекалено дълго наши и чужди политици, водени от амбиции да останат в историята, не са отчитали дебелината на молива, когато са теглили линиите върху картата на Балканите, а най-вече не са „забелязвали” човешкия фактор, населяващ тези линии, защото мащабът на картите е твърде малък и човекът е с големината на прашинка/. Без да се опитвам да налагам мнение, а по-скоро да го споделя си мисля, че Балканските държави исторически са обречени да живеят заедно и колкото по-скоро го разберат, толкова по-бързо ще се измъкнат от омагьосаната гора, в която зад всяко дърво дебне враг, всеки път и всяка река са непреодолими граници, а за песента на птичките се спори чия е тя всъщност!?! Да, вярно е, че сме правили исторически грешки. Да, вярно е, че не винаги съвестта ни е чиста, но нима съвестта на онази, другата Европа, е по-чиста? Нима Европа не навлезе с нечиста съвест в края на хилядолетието, възславящо Разума - триумфиращият Разум на познанието; но също така белязано с братоубийствени политически кръвопролитни борби, империализъм, който е всеобщоналожен и до днес, човешко презрение и експлоатация; изминалият век на две световни войни, на подтисничество, на геноциди, на холокоста, на тероризъм, на безработица, на непресъхваща бедност, на безпощадните доктрини на расизма и на национал-социализма, та до върховния парадокс, където защитата на личността се преобръща в култ към личността!? Винаги ли разумът успява да убеди волята? Мисля, по-добре от мен го е казал руският философ Бердяев: „Съвременният патос на нетърпимостта много се различава от средновековния; тогава действително е имало дълбока вяра. Средният човек на нашето време няма идеи, той има инстинкти и афекти. Нетърпимостта му е предизвикана от условията на война и от жаждата за ред. Той познава само истината, полезна за организацията. Двучленното разделяне на света, предизвикано от изискванията на конфликта, има своите неотвратими последици. Нашата епоха не познава критиката и идейния спор, и не познава борбата на идеите. Тя познава само изобличаването, отлъчването и наказанието. Инакомислещият се разглежда като престъпник. С престъпника не се спори. Всъщност вече няма идейни врагове, има само врагове, които принадлежат към враждуващи държави. Спорът е толерантност, най-свирепият спорещ е толерантен човек, той допуска съсъществуването на други идеи, различни от неговите, той смята, че в сблъсъка на идеите може по-добре да се разкрие истината. Но сега в света няма никаква идейна борба, има борба на интереси и юмруци”.
И все пак – на какво да се опрем, ако не на разума и на правото на всеки да бъде щастлив – тук, сега днес, а не в някакво необозримо бъдеще, в името на поредната утопия, която е чудовище, хранещо се с човешки жертви? Западна Европа днес командва парада и моделира цивилизацията, защото тя умее да вади поуки от миналото, умее да брани интересите си и най-вече знае, че днес е по-важно от вчера, защото миналото е товар, с който модерният човек с удоволствие се разделя, ако това му гарантира бъдещето. Тази Европа отдавна е изградила исторически разум, в основата на който стои липсата на вечни приятели и наличието на вечни интереси. Балканският вариант на историзъм е далеч по- махленски
/ с извинение за израза/ . Балканецът се кълне в две неща: едното е , че той е одарен с някакви специални качества, дадени му по силата на исторически начала или свише, които непременно трябва да прояви, а другият е, че някой постоянно му пречи да ги прояви и този някой най-често е неговият съсед. А ако се „огледаме” един в друг и заедно надникнем в дълбочината на битието и духовността, ще съзрем там много повече общи неща, отколкото различия. Всъщност Балканите, които са неоспорима люлка на съвременната цивилизация, имат днес повече от всякога великото право да се нарекат наднационални в универсалния смисъл на тази дума, каквото и да значи тя: общи традиции – да; общи природни дадености – да; наличие на езици, които исторически кореспондират на различни нива помежду си – да; обща духовна култура – да; почит и уважение към различните религии – да, и то още от дълбока древност; ако щете и обща територия, която е парцелирана с променлив успех, съобразно мераците на едно или друго правителство, но за съжаление, с цената на хиляди човешки жертви. Мисля си, че не само на децата си, но и на тези жертви ние дължим обща почит и уважение, и най-вече усилието да си подадем ръка – не за милостиня, а за прошка. Знам, че това усилие изглежда като поредната утопия, но ако се върнем пак на размишленията за личността в историята, всеки от нашите народи ще си спомни поне двама трима универсални мислители, писатели и светли имена, които са ратували за единението на Балканите, работили са усърдно за това и дори са дали живота си за тази идея. Тях всички ние трябва да почитаме, техният пример трябва да следваме. Европейският съюз е факт и Балканите рано или късно ще се присъединят към него, но е много важно те да влязат там като равноправни партньори, като хора, надделяли ежедневното, битовото, имащи стратегия и посока за бъдещето, а не като бедни роднини / позволявам си да го кажа от личен опит/. Свободата не е лека, както си мислят всички. Свободата е трудна, тя е тежко бреме. И хората лесно се отказват от свободата, за да облекчат себе си...А всъщност ръката към другия трябва да се подаде доброволно, чрез изпитание на свободата, чрез отхвърляне изкушенията на свободата.
Да, ние сме различни – и като народи, и като хора - но има нещо, което е универсален белег за човека и човешкото, и никога, при никакви обстоятелства, не бива да се пренебрегва – човешкото достойнство, правото на всеки, да бъде уважаван и обичан в своята уникалност и неповторимост, а също така и свободата, дадена му от Бога и по закон, да реши той самият какъв е, какво и кого да уважава и обича.