ДИАГОНАЛИ
/ лична поема/

Събирам изгубилите се в говоренето думи,
снега на разпилените листи,
мастилото на нощта, острото перо на светкавиците,
за да напиша единственото си стихотворение.
Балканът се изкачва вече по изгрева,
а небето слиза и облаците се разхождат
по улиците, уморени, изплакали сълзите си.
Стоглавата паст на деня бълва лица.
Те раняват, разяждат, погубват, опитомяват...


Поисках да чуя безтегловния кристален
звън на тишината, да ме убоде писък
на самотна птица, ала вместо това:
телевизорът, този погребален агент,
ме стресна със звън на желязо, парцали живот...
и отворената му паст оформи изречение, че
„трябва да сме внимателни на пътя”.


Някак лошо започва моето стихотворение-
с облаци, безумни тиради, кръв и сълзи.
Утре със сигурност ще е слънчево,
ала не и за бездомните кучета,
или за детето, в боклука изхвърлено.
за майката, вкаменена на прага от очакване
да се завърти глобусът
и годината да се превърне в минута.


Старицата пак ще си говори с мъглата,
а политиците ще измислят истории,
гушейки се в сянката на земята...
Всеки ден те закусват със слънцето
и правдата се проточва от устата им,
напоява коремите им и те се заоблят.
Но в поредния сериал винаги е слънчево,
всички имат лица на клоуни и имена на насекоми.


Исках да си поговоря с врабчето
за простия механизъм на срещата и раздялата,
чрез който светът вдишва и издишва.
Ала Балканът вече се хлъзга надолу
по пластмасовите ребра на дъгата.
Морето се изкачва по мачтите,
повлича със себе си рибите и медузите,
а телата им блещукат в тъмното
и смущават съня на самотните тротоари.


Мечтаех да поплача насаме с розата,
разцъфнала от копнеж по пчелата,
но светът полудял все звъни на врата ми
и телефонът ми се гърчи като
нападното от колики бебе.
Сърцето ми вдига палката си учтиво
и ме глобява с една нещастна любов ,
защото съм увеличила скоростта
и се движа по самостоятелна орбита.


Откакто любовта си отиде светът ме връхлетя,
изскуба яростно тишината, изпи сълзите ми.
Вече не плача – излях плача си
върху всеки милиметър от прашните пътища.
Завъртя ме циганското колело
и кръшна циганка ми предсказа съдбата-
сама да си бъда дом, хляб и разпятие.
Пуснато писмо без адрес
в пощенската кутия на утробата.


Сърцето ми – кош за пеперуди- се опита
да надхитри словата, да ги забоде
в хербария и да ги опази красиви и мъртви.
Ала те ловко се изплъзват
и полепват по лозунги и афиши.
Майка ми, загърната в кожата на облака,
който сивее от вечната й цигара,
постоянно мърмори нежно , че зяпам в небето,
вместо да въртя земята на пръста си.


Стихотворението вече подсмърча от студ.
Как да го стопля - не се съдържам вече
в своите очертания на ангел хранител.
Зла, студена и празна е душата ми,
като разсъхнала бъчва в изоставена къща.
Ничий хляб не може да я възкреси.
и никакво вино - да я погуби.
Навъртя своите четиридесет години в пустинята
и само изпосталялата череша на двора
я очаква и оплаква с кървави сълзи...


Люлее се дяволът на полумесеца
и върху кръста подхвърля зарове,
а бай Иван и Али - ключарят
играят кротко табла под лозницата
и врабешкият хор като в древногръцка трагедия
разкрива тайната на тяхното съжителство
/просто всеки оставя другия да печели
както Аллах и Христос са ги учили/.


Отдавна се гушат думите в скута на мълчанието-
най-вярната стража на харамийската ми душа.
Научих се да печеля любов тъй както
се печели глътка въздух на прага на небето.
Денят изтрива потта от челото си,
бърза вечерта да прегърне, да я оплоди с илюзии.
В нейния призрачен скут поетите назовават нещата
за да може слънцето да ги освети
и тъгата да ги благослови.


Спят очите ми в корема на паяка, а онова
чудо на цивилизацията, погребало и опяло не един живот,
не млъква и все повтаря ли повтаря,
че писането на стихотворения е престъпление,
четенето на стихотворения е престъпление,
мисленето на стихотворения е престъплениe,
раждането на стихотворението е престъпление...
И смъртта също- животът тържествува в мълчание,
а илюзията е дом и ежедневие за прозата.


И на кого ли да подаря това стихотворение-
Две вечни клюкарки предъвкващи лятото,
кресливи врани, налетели на мърша,
мама, изпушила на рая тютюна,
бай Иван и Али – каприз на калта и вятъра,
издънки на хилядолетното дърво,
превърнали словото в тоалетна хартия...
Изкорубен великан е дървото-
с проскубани коси, с пресъхнали сълзи.
Не свиват гнезда орлите на голото му теме...


Къщата ми е колумбово яйце,
крила са вратите, а очи- прозорците.
Имам хиляди родини-разноцветни балони,
живот като зрънце-изкълвано от гарвани.
През деня броя глътките въздух,
и сменям маските на вярата и разума.
През нощта стиховете ми тракат с вълчи зъби,
надкукуригват петела на разсъмване
и ме молят при тях да остана.


Бременна е планината със съмодивски
и хайдушки сборища, с партизански пътеки...
Раждаме се от ехото и без да сме тръгнали
мечтаем да се завърнем, да си останем
деца на отминалото – погубените душа на словото.
Светът ни опява, без да сме умирали
и Бог си имаме – без да сме кръстени,
и гроб си имаме – без да сме живяли...
Безпътица е нашето име – без да сме обичали...


Ала ти, вечна любов, спасение зад ъгъла,
като Пенелопа тъчеш и разплиташ времето.
Напиши вместо мен моето стихотворение,
от кремъка на живота ти, от кръвта ти да разцъфне.
Позволи ми отново до се тревожа за теб,
както смъртта-телохранителят на живота
всяка нощ сънува плодородни пасища...
Понеже спрях те търся, ти си навсякъде.
Помогни ми отново да се завърна.

Характерът на народа е неговата съдба

Още от началото на миналия век, когато Вилхелм Вунд дефинира понятието „народна душа” та до днес, народопсихологията постепенно се отграничава и заема самостоятелното си място в класификацията на науките, занимаващи се с превратностите и преображенията на човешката психика, в резултат на редица генетични, социални и икономически фактори. Дълго време ние смятахме /поне така ни възпитаваха/, че битието определя съзнанието, и че наличието на добър стандарт следва автоматично да ни направи по-умни, по-възпитани, по-разбиращи и с по-позитивни нагласи към живота около нас. Но мисля, време е да разберем и осъзнаем, че добрият човек и гражданинин не е непременно резултантна от охолния начин на живот /примери в подкрепа на обратната теза – колкото щеш/. Следователно логиката, че човекът е функция на средата в която живее и се развива, не работи. Или поне е едностранчива. Тогава идва на помощ народопсихологията, която има дълга и научно- стабилна основа у нас - основателят Иван Хаджийски, Владимир Свинтила, Марко Семов както и редица мастити български писатели и интелектуалци със съществен принос в народоведението като Каравелов, Ботев, Захари Стоянов, Стоян Заимов, Стоян Михайловски, Гео Милев, Георги Марков, Никола Георгиев, акад. Антон Дончев... Като се има предвид, че независимо в каква посока – позитивна или негативна се развиват и променят както индивидът, така и народът, като сбор от индивиди, с определени физически, интелектуални и психически детерминанти, то днес повече от всякога имаме нужда отново да преосмислим някои митологеми, да нагодим себе си към динамичната величина „цивилизационен прогрес”, да тръгнем отново от себе си към света, защото според съвременната дефиниция народопсихологията е преди всичко самоосъзнатостта на един народ, формиран като такъв не толкова от историческата логика, колкото от превратностите в историческата му съдба. Съвсем навреме, научнообосновано и същевременно достъпно и иннтересно, на помощ ни идва живото слово на Николай Данчев, автор на настоящата книга „Съдбата на националния ни характер”. Създал редица трудове в посока изследването на „народната душа” / „Психология на българина”, „Общуването”, „Психология на националния ни характер”, „Психология на всекидневието”/ Николай Данчев блестящо окръгля наблюденията и констатациите си в областта на феноменалните проявления на българската психика с настоящата си книга. Нещо повече - като че ли именно той, като наследник на известните си предшественици, най-добре формулира понятието „национален характер” в различие от „национална психика”, защото характер означава не просто осмисляне и подсъзнателна реакция на различни социални процеси и явления, а активно действие /или бездействие/ в посока на тяхната промяна. Именно националното бездействие по отношение на редица негативни страни от живота ни, е глобалният предмет на анализ от страна на автора и това е неговият принос в народопсихологичната наука, защото е дошло време първо да осъзнаем, че сме „болен народ”/по думите на автора/ , да диагностицираме заболяването и след това да решим кога и как да се излекуваме. Ако искаме да имаме бъдеще като народ. Като всеки съвестен изследовател Николай Данчев първо снема моментния статус на негативните реакции на българина спрямо заобикалящия го свят, а после ги пречупва на диахронично ниво през исторически стекли се обстоятелства и рефлекса им върху националния ни характер. Анализира ги и като резултат от генетична предопределеност, автоматизиране на подсъзнателно ниво на типични действия в типични обстоятелства. Провинциализмът, в широкия му смисъл на заравяне в дребнотемие и прекалена търпимост, по отношение на „своите си хора „; гурбетчийството; неспособността да се харесваш такъв, какъвто си /считай-българин/; опростяването /бих казала – опростачването/ на българина като резултат от „великия преход”; антагонизмът между поколенията и липсата на приемственост на всички нива на обществения ни живот – икономика, култура, образование, селско стопанство, вътрешна и външна политика; мизерията, в която шепа хора повсеместно са ни потопили уж с цел да бъдем конкурентно способни, а всъщност – за да прикрият собствената си политическа немощ и да оправдаят алчността и жаждата си за власт - това са само някои от акцентите, поставени като факт и изследвани като процес от автора. Вярно е, че натрапената ни глобализация за пореден път се сблъсква с традиционните ни представи за добро и зло, защото българинът е много по-малко индивидуалист, отколкото „групов” човек. Някъде обаче, през годините на насилствена колективизация и лишаване от правото на собственост, той е забравил какво значи да си добър стопанин, услужлив съсед, съпричастен по християнски към болката на човека, когото срещаш по пътя си. Не че не го е знаел – литературата дава множество примери в това отношение, а литературата е по-искрена, задълбочена и точна от историята. Историята се манипулира и прекроява според мераците на поредната политическа конюнктура. Просто българинът трябва да си припомни. Без идеализация и черногледство, а с разума и вярата на народ, който е в най-продуктивната си възраст. Нека сме честни, през т.нар. 1330 годишна история наша си е само 600-годишната – но през нея ние: - похристиянчихме и просветихме целия славянски свят и издигнахме езика си като четвърти, на който говори европейската цивилизация, че и самият Бог; - по време на Възраждането нашата интелектуална / а не борческа/ мисъл успя да преведе цял един полузаспал и отчаян народ от робството към свободата и независимостта; да възстанови държавността и всичките й институции в синхрон с европеския свят; - превърнахме се в икономически тигър на Балканите и родихме не само Бай Ганьо/ той си има аналог във всички европейски държави/, но и Алеко, и много политици и интелектуалци, които учиха в чужбина, но се върнаха в родината си, със самочувствието на строители на нова България; - попаднахме под съветския ботуш, но създадохме държава с изключителни социални придобивки, за каквито в западния свят само мечтаеха, и издигнахме културата и образованието си на пиедестал. Ето това се опитва да ни припомни Николай Данчев с поредната си книга и не само да ни го припомни, а да зададе параметрите на едно ново националнополезно мислене. Като един от представителите на интелектуално-творческата мисъл у нас той говори честно и откровено за тайнствата и тревогите на българина. Задава правилните въпроси, дава и някои отговори, но книгата не е панацея, не е хапче за щастие. Тя е по-скоро повод да вникнем в добре синтезираните и сведени до вниманието на читателя проблемни точки в мисленето, а от там и в поразената гражданска активност на българина. Защото днес, когато по цял свят личността се издига на пиедестал /не че това е лошо, но всъщност е...безлично/ ние трябва най-после да започнем да се държим като народ, който си е научил уроците от миналото и има отговорност към бъдещето. Трябва обаче, да сме обективни и с поглед към настоящето. Ще си позволя да припомня думите на Владимир Свинтила в неговите „Етюди върху народопсихологията на българина”: „Един народ не може да бъде изследван без пиетет, той не е куче. Но няма по-голяма грешка от това пиететът да бъде основа. От тоя момент ние влизаме в една сантиментална поредица, която не е народопсихология, а идеализация. Аз имам предупреждението на Джовани Джентиле: че изобщо разглеждането на субекта обективно е една илюзия. Затова е много важно в какъв исторически момент се извършва изследването на поведението на един народ, защото в определен исторически момент се изявяват определени склонности. Ние никога не можем да видим отново българския народ през очите на Вазов. „Хубава си татковино“, „Език свещен на моите деди“ - цялата тази (несъмнено много искрена) пледоария не се отнася за един народ, а за определени феномени в поведението на един народ в определено време и място. Примерно, когато Аспарух е минал Дунава със своето население, това е един психологически момент с изява на определени качества, които исторически не могат да се повторят. Но това не значи, че това са качества на този народ завинаги. Защото днес, когато се обръщаме към изучаване на българската психика, не можем да кажем абсолютно нищо позитивно. Никъде не срещаме масово поведение на достойнство, на човешки характер, на убеденост. В цялото поведение на т. нар. народни маси има една огромна адаптация, консуматизъм от утопичен вид, който материално, икономически не се осъществява, но непрекъснато се осъществява психически.”Познато ли ви звучи, макар и казано в средата на миналия век? От историята ние трябва да помним доброто и да го мултиплицираме. Трябва да помним и лошото, но само като поука, за да не го повтаряме. Без излишен товар на гърба си, с уважение към интелекта и възможностите на всеки българин, търсейки различното, уникалното, но без да се поддаваме на услужливо предоставените ни „модерни” ценности, които превръщат човека в стока и го изкарват на пазара като добитък, ние можем да постигнем много. Правили сме го, но сме го забравили. А книгата на Николай Данчев ни връща към нас самите, кара ни да се замислим върху доброто, позитивното и градивното в националния ни характер, защото, според думите на Софокъл, характерът на човека / и на народа/ е неговата съдба.