РАЗМИСЛИ ЗА ТРЕТИ МАРТ

Трети март е нашият днешен национален пролетен празник. Вчерашният беше друг – по-есенен. Утрешният – Бог знае! Дано да е през лятото. Някак по-добре се празнува тогава. Както повели` историята – незаконороденото отроче на политиката. А литературата, като прегракнало ехо, понякога послушно и дословно, друг път, като при “развален телефон”, откликва на нестройния и дисхармоничен глас народен.
На трети март 1878г. България за пореден път получи правото си на държавност, на национално достойнство и самочувствие. И тъй като ги получи, а не си ги извоюва, през лятото на същата година почти ги загуби наново. Трябваше да мине известно влеме за да разберем, че готови пари и подарена свобода лесно се харчат. Като не си се родил и пораснал богат и свободен, прахосваш ги на дребно, и за глупости. Лошото е, че можеш да си купиш държава, но не можеш да си купиш родина. Родината е онова „място под слънцето”- за всеки предопределено и единствено, от което можеш да се преместиш, но не можеш да го напуснеш. Където и да идеш – носиш го в себе си. За съжаление, не успяхме и до днес да отъждествим „Тази държава” с родината, да я почувстваме своя, да попие в кръвта ни. Заради това “Тази държава” е вечният виновник, изкупителната жертва на нашите беди и неволи.
1878г. ни свърза, сякаш навеки, политически и духовно с Русия. Даже си мислехме, че е безплатно. През 1944г., не много учтиво, ни напомниха, че трябва да си плащаме. Свободата, оказа се, също не е безплатна. Като обяда.
Онези, цивилизованите държави, които с Берлинския договор разсипаха на пух и прах мечтите ни за силна и могъща България на три морета, сега са на път отново да ни разсипят. С приятелско потупване по рамото, защото през 1944г. не бяхме застанали на подходящото място в подходящото време. Нищо, че ние сме си тук още от VІІ век. И сега отново трябва да си плащаме – вече никой не знае за какво точно. Сякаш може с магическа пръчка да се преместим някъде другаде.
Да си призная, за мен 1878г. е същата, като 1018-та, като 1396-та, като 1944-та, та дори и като 1989г – години, обединени от прозрението, че свободата е глобалистична измишльотина, а робството – реалност на външни територии и вътрешни пространства. Свободата витае като романтичен полъх в историческия въздух и като лош дъх в устата на политиците. Робството е персонална, повсеместна психическа задръстеност, нещо като “неосъзната необходимост”.
Всичко това, обаче, няма нищо общо с любовта към Русия и руската култура. През 1878г. тук се е проливала руска кръв, което е факт, а идеята за освобождаването ни от Русия все пак си е мит. Но това е историята – митове и пролята кръв: предпоставят се взаимно.И тъй като никой сведущ не би оспорил, че руската литература е единствената, която е казала всичко за Бога, човека, живота и смъртта, то истината я знаят само поетите. Те са пазителите на храма, жреците, които с ритуала на словото съхраняват митовете, периодически ги измиват от кръвта, обливат ги с Божествена светлина и ги възраждат. Така защитават историята от тленостите и повратите на живота.
Русия наистина е велика страна…почти колкото България. Все пак Русия на няколко пъти се разпада, а България – не. България обаче на няколко пъти е “изчезвала” от картата на света. Сега е напът отново да изчезне. Със сетни сили довлича мътните си застояли води до необятното море на Европа. И се “самоудавя”. Ала преди това ще има още да си плаща. Защото дори самоубийството не е безплатно.
И все пак, поне докато съществува 24 май, на 3 март можем да се поздравим писмено /пък и устно/ с националния празник. Имаме си език. Все още си имаме и букви. Така че, Честит празник, България! Ние понякога те забравяме, но ти не забравяй блудните си синове и дъщери. За да има една Итака, към която да се завръщаме – поне в мечтите си.