КУМАНОВО - НАЈАВЕ И НАСОН


Сега, во моите спомени и соништата, има уште нешто што ми дава надеж дека човекот ќе остане здрав и жив „според лицето и приликата божја“, наспроти, собите населени со сеништа на историската вина и восторг - неканети гости, што седат обично до прозорецот, едно до друго, за да го засолнуваат, колку е можно повеќе сонцето и да го сопираат свежиот воздух, еднакво потребен и на господарот и на мравката.
Сега ќе треба да се научам да живеам со копнежот по моето видено но недогледано и недоизживеано Куманово, копнеж - исполнет со сјајните цветни дамки и маглата на зборовите, со звуците на залезот во почетокот на есента, кога летото ја бакнува за збогум а таа рони солзи, посипувачќи си го од мака телото со жолто-златни лисја.
Само сега и никогаш повеќе, ќе треба да си го исповедам гревот - да се вљубам во еден град и во неговата душа, гонета од осилото на времето, божем „случајно“, да заровам частичка од своето срце таму - нешто како писмо во шише скриено под бранови, емоционални трепети и сомнежи на разумот, готов да ги строи во редица и да ги натера сите чувства да маршираат, за да ги добива битките. Разумот милува да биде победник. Срцето е навикнато да биде губитник...
Мислам дека поминаа повеќе од две години од моментот кога Македонија за првпат ми проговори. Ми се обрати он-лајн со „Почитувана госпоѓо, молам, и така натаму...“ Се свртев околу себеси - немаше друг, бев јас - писателката на стихови по божја волја и доскорешен уредник и издавач на списанието „Зорница“ - по должност и за забава. Првин посомневав во грешка (ама, зашто освен - „тоа можам“ секогаш моето воспитание ќе ми дошепнува и едно подло „така треба“ - времето го наложува и некој те посочил, дисциплинирано одговорив на „Почитуваниот господин“ итн...) Тогаш вонредно, дописно се „сретнав“ со Димитар Масевски, којшто одвај ли поверувал дека точно во тој момент ќе се „стркала“ на патот на мојата судбина како „крајаголниот камен“ на историјата (уште не можам да ги истиснам од својата глава пораките и саморекламирачките се зборови, со какви што ни ги полнеа главите оние коишто сакаа да создадат нова религија но немаа доволно храброст да се растргнат во името на човештвото и нас нè растргнаа.) Та ненадејно - некакви зборови, благодарни како рака на просјак, кои предизвикуваат на авантура, која херојски ја прифатив и го доживеав предизвикот - Куманово. Пештерата на Аладин каде, наместо злато, најдов љубов, разбирање, срдечност и, се надевам, доверба (на вагата на правдата тоа тежи повеќе од злато, а очите секогаш се алчни...)
Историјата е семпла (пример) за жедните „жолти“ весници. Во неа нема ништо, достојно за светска конспирација или сапунена серија - едно патување не толку во просторот и времето, туку повеќе на емоционално и интелектуално ниво, нешто како да преминеш двапати преку една иста река, што се знае, не е можно, но дека можеш да ја преместиш запирката и така реченицата на твојот живот да добие нова причудлива (чудна) смисла. Се согласив да учествувам во проектот „Корени“ на Здружението за наука и култура „Парадигма“, макар што одамна се имам примено за ќерка на Ева со сите гревови што од тој факт ќе произлезат, проклетствотото да се чувствувам дете на целата земја и на племе „расипано, осамено и проклето“, по зборовите на Е. Дикинсон. Се согласив, зашто секогаш потсвесно сум чувствувала една духовна врска со заедничкото „темен балкански субјект“ - конотација чии димензии зависат од тоа во чии (најчесто невешти усти со неизмиени заби по меѓународни форуми, со измислени, никому непотребни теми, или пак во купени весници од журналисти, сервилни како послуга во дворец) се вѕира и ја загледува психоклимата на малку останалите разумни и нормални луѓе во земјата. Така што, таа приказна е моја, но не е за мене, нема да се расплинувам низ какви трнливи од предрасуди пречки се протнав, и на какви, завоалирани, во стилот на Цамблак „Плетение словес“ сомнежи наседнав, кога започнав да собирам материјал, за да можам да му дадам човечко лице на Габрово - градот на кој му посветив еден суштински дел од својот живот.
...Ама нели знаеш, скап, па затоа не не сакаат многу, не сме им по срце (и волја), сигурно ништо добро нема да се добие...
Во еден момент се замислив дали не сум тргнала да ги посватувам Бугарија и Македонија и дали на спореден пат не го насочувам своето копје кон ветерна мелница, но сепак...
Го собрав сето неопходно што се бараше од мене, потоа - повторно и повторно писма... и така Габрово се појави на страниците од списанието „Корени“ како резултат на неосознаена закономерност, штедро подадената рака од неговиот главен уредник Димитар Масевски и мојот добро истрениран „инает“, секогаш и по секоја цена да го исполнувам ветеното. Но, не можам да не споделам колку среќна се почувствував кога ги добив и ги отворив страниците на нашите општи усилби - во нив живееше срцето на Балканот - разногласно, содржајно, интелигентно и љубопитно, такво, каквошто всушност е неопходно да биде разбрано и сакано... По неколку месеци се појави и есеистичкиот конкурс „Балканот како метафора“ и моето учество, наградата, поканата, (сега веќе моите стравови, сомнежи итн...)
Отсекогаш сум си мислела, дека во животот не се важни правите станици, туку свиоците. Во едно кратко попладне се гасат и се појавуваат многу прокети, кои обично се анонимни за тие коишто учествуваат во нив. Случајноста за некого, е логика за другиот, и ние секогаш си остануваме неважни во врска со причините, затоа се наложува да трпиме, да се бориме или да се помируваме со резултатите и да ги прифаќаме како одговор на нашите молитви, макар и да не сме се молеле токму за тоа.
И така, во три часот, на границата меѓу денот и ноќта започна моето патување - од себеси кон другиот. Евиното љубопитство ја победи вината од првородниот грев и мојата душа имаше цел и насока - Куманово. Срцето сè уште нерамномерно ми биеше, а телото како ластик ги растегаше своите нежни вознемири, чии краеви беа трепетните прсти на сибирскиот студ на Софиската автобуска станица и пустинската жега во нашата љубезна сосетка Македонија. Ридјето трчаа покрај прозорците на микробусот и есента навестуваше за себеси - Крива Паланка. Беше како штотуку искапено бебе, стуткано во прегратките на Осогово. Планината мрзливо и самодоволно се протегаше под топлите нежни лачи на есенското сонце и ми ги будеше топлите чувства на познатост и дом (нели и јас битувам во планината од дваесетина години).
По комичната разлика во времето, најпосле застанав лице в лице со личност со која во време скоро од две години си бевме станале речиси роднини. Чудно е како луѓето можат да се препознаат без да се познаваат (веројатно тоа значи да бидеш дел од духовното братство на Еразмо Ротердамски, кој ги премавнува сите граинци, материјални и идејни; да разменуваш постапки и зборови со човек, проникнувајќи му некако во внатрешноста - за навидум неважни нешта, но така си разговараат луѓето коишто, независно дали цел живот биле заедно или за првпат се видуваат, но ја усвоиле магијата секојпат да почнуваат од почеток... (не прашувајте ме што сме си кажале со Масевски при таа прва средба - тоа е сакрално, зашто е логично и просто како движењето на листот што паѓа.) „Така кон градот и светот“ се трансформира во „Кон градот и човекот“ на Куманово, во неговите множествени мерки на пат, врска, радост, болка, надеж. Не знам колку успеав да понесам и исклучам, се надевам дека било доволно, зашто сонцето, недоспиеноста и шокот за да се одзовеш некаде, каде те притиска déjà-vu си го кажаа зборот, а светското буржоаско воспитание со кое се гордеам речиси ме изневери... Дознав дека настанот на кој бев поканета ќе се случи во Пелинце - важно (како што подоцна разбрав) за историјата на Македонија, место и додека да се осознаам, се најдов таму. Апсолутно сама во едно допрено од бога пространство. Се почувствував како Робинзон, во моментите кога бил изблуван од бесчувствителната челјуст на морето на територија, со која му претстои долго да биде поврзан, но тој уште не го разбира. По неколку часа, во состојба на полусон од маглата на сознанието, ми се оформи едно насмеано и ведро лице, коешто ми зборуваше нешто, очигледно добронамерно, а мене ми изгледаше како принцот од бајките (да ми прости г-н Јовица Ристовски), но одамна ми се немаше случено да се радувам толку многу на непознат. Потоа полека реалноста ме совлада, почнав да ја чувствувам топлината и скриената убавина на стутканото меѓу рекаета и планината Пелинце. Но јас сум си таква. Секогаш го прифаќам местото според луѓето, коишто го населуваат, а не обратно. Природата, според мене ги прима формата и карактеристичните црти на своите жители на општо прифатената теза. Си спомнувам како виното „Т’га за југ“ не поттикна и двајцата да си го рецитираме Константин Миладинов, тој наглас, а јас благоприлично наум. Тогаш си помислив, оти народ, којшто си го крстил пијалакот на боговите со име на стихотворба, веројатно го прекрушва времето преку срцето, а не преку разумот... Спомените малку ми се збркани, но во една историја, колку и да е необична (чудна), важна е смислата а не последиците. Фактите се за историчарите. По малку Пелинце почна да дише и да говори многугласно. Се појавија Дејан и Даниела Богојевиќ од Валево и заедно се сторивме господари на замокот. А потоа - толку многу луѓе - дојдени да се соживеат, да споделат, да си откријат миг на духовност и убавина во забрзаниот (којзнае на каде и за колку) свет.
Вечерта во која ги претставивме двата броја на „Корени“, ја отвори Димитар Масевски, по што проф. Лидија Капушевска - Дракулевска детално го анализираше проектот „Корени“ и новите изданија, а потоа ние зборувавме... Да си признаам не помнам што сум кажала јас, всушност и не е важно, но останалото во моето срце и паметта се дели на три и долго потоа го преповторував тој триптих - музика, филозофија и дијалог - репликите во антрактот, кои си ги разменувавме со водителката Кети Дончевска - Илиќ и со многу други присутни луѓе - граѓани на Куманово, коишто толку сакаа да си поразговараме, да сме заедно подолго време... И така - прво музика - таа лирска пајажина меѓу мозокот и срцето - во изведба на дуото Милена Гиевска и Љутовец го украси волшебниот превез на ноќната тишина со прекрасни звучни акорди. За првпат слушанв таква оригинална изведба „nothing else matters“ на Металика, но тука под ѕвездите на Пелинце сè имаше значење, зашто звуците и словото се преплетоа и Балканот од добра стара Метафора, со лице на поизветвена туристичка реклама, оживеа како територија на добродетелта. Секој збор се ослободи од своите стравови и вини, засвети со атавистично својствената љубов како божја дарба.
Му се восхитувам на способноста на човекот да прекројува секоја проблематична ситуација според моментално потребниот калуп наспроти околностите, а не благодарение на истите. Исто така се чудам зошто тоа не го прават почесто.
Велелепната есеистичка беседа на проф. Ферид Мухиќ ја потврди нашата општа верба, дека Балканите се создавачи на вистинскиот европски концепт, надреден во однос на сите политички меѓуособености и најмногу на модерни, но многу неприменливи либерални доктрини, кои го претвораат светот во пазар, а човекот - во електорална единица или во статистичка мерка на „брутен внатрешен продукт.“ Но, слушајќи го, во мене се утаи една длабока тага од тоа дека човекот се учи од своите грешки и дека судбината ги зацртува своите неумоливи и секогаш неразбирливи патишта, кои ние ги изминуваме со својата страст по секоја цена да промениме, додека да го осознаеме својот грев дека сме среќни само во минато време. Јас, граѓанката на Европа, со целата апсурдност на таа, за мене и мојот народ празна од содржина фраза, како за миг одново да го преживеав своето топло и удобно детство, каде што постојано е лето, каде мечтите мирисаат на пресен леб и добар збор, каде што виното го разврзува јазикот и си прикажуваме за нешта кои не се споделуваат меѓу роднини и сопрузи. Не кријам дека обединетите Балкани се мој исконски идеал и не би се откажала од него, дури и да останам сама на светот, но знам, бог дава ветена земја, но за да ја достигнеш и да ја направиш своја, ти требаат четириесет години пат низ пустината. А во пустината, освен гладот, жедта и осаменоста, те чека и размислата, најмногу за тоа дали си подготвен да им робуваш на своите мечти и да ги поднесеш последиците од нивното остварување. Се надевав (си мислев и сега понекогаш), дека моите скапи пријатели од Куманово допрва ќе треба да си одговорат на многу прашања. Јас всушност се воздржувам неубедливо да советувам, но за миг како одеднаш да се вратив дваесетина години назад, истите идеали, долгите со денови разговори во задимените кафеани, опиени од надежта, дека нешто треба да се биде друго, без дури и да ни дојде на ум, дека битието не го определува сознанието, туку обратно. ...Но како да ги преобразиме човечките души... Не ми допушти срцето, во прекрасната вечер на срдечни разговори, да им ги посакам на тие прекрасни луѓе моите и на сонародниците изминатите дваесет години, во кои ние, без помошта на пороците, си создаваме пустина и сега нашите деца ќе треба да ја преминат. Секој народ сам треба да ги осмисли и прими зборовите на пророкот Јеремија: ...„Подобро е цар којшто покажува храброст или корисен сад во куќата, кој домаќинот го употребува, отколку лажни богови; или подобро е врата на куќата, која во неа го чува имотот отколку лажни богови; или подобро е дрвен стол во царска палата, отколку лажни богови..“
Но таму, во Пелинце, вечерта беше нежна, лицата беа насмеани и среќни, виното беше силно и разговорливо, и јас повторно се здобив со мечта - токму тие луѓе да ме бендисаат, макар малку, да ме запомнат по добро, да си отвориме врата, која постојано ќе биде подотворена и никогаш да не се заклучува и сами да сме си богови (макар за малку) и тоа вистински...
Всушност, моето реално допирање до душевноста и размислувањето на Македонецот започна така некако надвор од сите официјалности, надвор од автоматски вклучените во употреба шаблони за слични случки. Тоа што си го споделивме, е важно, и незначително, како што си споделуваат луѓе, собрани случајно во едно купе на воз кој патува за некаде... Што и да ги беше довело во таа есенска вечер - учтиви, добронамерни и позитивни, си разговаравме на крајот од официјалниот чин како познајници и во љубопитството, да разбереме колку е можно повеќе еден за друг и во болката човечка од превртностите на историјата, од амбициите на малкумината, коишто се оправдуваат со многумина. Бевме луѓето, коишто не сакаат да бидат безвредни цифри по десетичната запирка и за инает на лажните богови, сакавме барем за една вечер да бидеме господари на нашата заедничка судбина - да бидеме заедно и да ги доближиме меѓусебните разлики до лебот и слободата, кои на Балканите се мерат со блискост, благост, добрина - мирност, а не со конкуренција и високопарни, содржински празни фрази. Не знам дали тука е местото, но јас ја имам таа мана што не помнам, а почесто лица и зборови, (така што ако ненамерно не спомнам некого, молам за прочка), но на сите нив - Димитар Масевски, претседателот на комисијата за култура во општината Куманово Жика Крстевски, проф. Лидија Капушевска, проф. Ферид Мухиќ, Гоце Божурски, Христо Петрески, Дејан и Даниела Богоевиќ, домаќините на тој прекрасен комплекс, а пред тоа проф. Евстрати Костадинов, на кого му го должам прекрасниот превод од бугарски на македонски јазик - на сите учесници во таа кратка, но исполнета со бела магија вечер, благодарам и се надевам дека тие сè уште си се таму, заедно и дека пак ќе се видиме, зашто во нашиот живот понекогаш борбата за леб и слобода е борба со ветерни мелници и, заслепени, готови сме да ја жртвуваме љубовта, пријателството, „царството земно“ за бесмртноста на нашите души, но на крајот од романот сепак Санчо Панса се преобразува во Дон Кихот, а не обратно.
Јас сум дете на зборовите. Знам дека навистина на почетокот е зборот, но потоа доаѓа лозјето, кое „не сака молитва, туку мотика“. Верувам дека Балканите, всушност, никогаш не биле разделени и дека нашиот живот и усилбите не би биле напразни (барем не за нас самите), ако сфатиме дека минатото е важно само за оние, коишто сакаат да ги повторуваат грешките на другите, иднината е гатанка, а нашиот денешен живот единствено има смисла, зашто ни е подарен. Денес треба да сме насмеани, да велиме дека сакаме, да допираме, да му се радуваме на изгрејсонцето и на зајдисонцето, па дури и на соспите снег, кои сега, кога го пишувам ова, ја покриваат земјата и ги уништуваат цвеќињата со девственоста на белото и чистото. Преку прозорецот го гледам снегот, кој се сипе како тивка музика, снежните пеперутки, како балерини го играат својот танц во прекрасниот сино-бел простор. Па така занесена и очарана од прекрасната глетка си мислам дали и Пелинце е толку убаво преку зимата, колку беше убаво тогаш, кога природата се подготвувше за сон...
Изутрината комплескот личеше на штотуку искапено новородено бебе, а јас - најпосле свежа и одморна - ја разгледав и вистински ја доживеав неговата убавина, и природната свежест, која ги исполнуваше моите гради, едноставноста на местото кое собираше минато и секашност со една божествена природна леснотија, својствена на светите места.
Со Дејан и Даниела влеговме во Музејот, во кој се експонирани фактите и документите од прогласувањето на Македонија за независна држава. Во една од витрините го прочитав Прогласот на АСНОМ, во кој се цитира: „Декларација со која се гарантира слобода и рамноправност на секој граѓанин и граѓанка на Македонија, без разлика на вера, националност и политичка припадност, право на секој граѓанин и граѓанка над 18 години да избира и да биде избиран, слобода на совеста и вероисповедта, право на бесплатно школување итн.“. Не ја познавам добро секашноста на независна Македонија, но искрено се надевам дека, таа исклучително универзална и блиска до нашите современи поимања за демократијата, Декларација не го има изгубено своето значење, како што верувам, дека на секој македонски граѓанин ќе му служи како ѕвезда водилка и азимут низ „пустината“, која (се надевам дека не сум во право) наскоро ќе му се наложи да ја види одблизу
Тука на Балканите, историското присуство не секогаш е место, а меѓу нив обично нема круг, туку сложена кривулица во која крајот и почетокот се совпаѓаат, но се сечат и се делат сообразно на нашата специфична логика. Тоа си го мислев, кога спонтано решивме да му бидеме гости на уметникот Гоце Божурски. На лик на минијатурна средновековна тврдина, близу до историскиот манастир „Прохор Пчински“ неговата вила беше седната на еден од врвовите на планината Козјак, а долу ја извиткуваше својата змиска снага реката Пчиња. Не пречекаа со музика - срдечно, така како што се пречекуваат скапи гости. Не знам зошто пак си спомнав за Робинзон, неговиот пуст остров и векот на Просветувањето. Длабоко верувам во способноста на човекот да ја претвора (преобразува) природата во култура, без да ги спротивставува и тука, во почетокот на 21. век, разбрав дека тоа не е утопијата на Жак Русо, туку преобразбата на телата, чијшто дух владее и едноставноста на секојдневното суштествување и сложеноста на животот. Чинам дека одвај во тој момент вистински се одморив, тоа место ме плени и посакав пак да го видам, да си пивнам „Божурка“, со јазикот повторно да го сетам вкусот на тазе набраните капинки и да си позборуваме за секојдневните проблеми какви што ги имаме сите, без оглед на местото и времето. Но, кога човекот ќе ја почувствува вредноста на моментот, додека тој му се лизнува како течењето на реката и зраците на сонцето, секоја ситница се претвора во факт на историјата на животот - историја, која секој од нас си ја пишува сам со потта и усилбите, со тегобата на премислата и љубовта на своето срце и затоа таа е повистинска од академската историја на светот, доволно згушена во тонови учебници и книги. На тргнување тајно си фрливме паричка, макар што знам дека надежта лежи на дното на Пандорината кутија, заедно со сита зла и, за разлика од нив - никогаш не умира, туку ги измамува душите на луѓето, собирајќи ги во торбата на ѓаволот.
Полека почнав да се враќам кон себеси, кон сегашното кое неумоливо ме повикуваше, но по обратниот пат кон реалноста. Успеав да се помолам во најпрекрасната црква, која сум ја гледала преку животот (а јас сум гледала многу). Каде и да се јавам за време на моите митарства, сакам да ја видам крчмата и храмот - таму каде што храмот е запустен, а крчмите се полни, тоа обично означува дека нешто не е во ред со душата, макар што за Балканецот крчмата и домот се основни топоси, белег на специфична култура - политичка и духовна. Домот е неговата тврдина, а крчмата неговата заеадничка сопственост. Во крчмите мажите го манифестираат својот „хероизам“, а жените се озборуваат една со друга и заедно - ги пустосуваат своите мажи и љубовниците. Изгледа дека во далечното митолошко време се останати светоста, стравот од бога, којшто нè направил народи и ни дал право (основа) да останеме такви дури и во најтешките историски моменти. Ја нареков „Црквата со избодените очи“ (мислам дека се викаше „св. Ѓорѓи“, со извишена снага во византиски стил од четиринаесеттиот век во с. Старо Нагоричане).
Според раскажувањето на уредникот за нејзината историја, очите на светците биле лековити, па затоа им ги ваделе за да лекуваат со нивна помош болести во далечното минато. Така полека полека велелепните ликови на иконописите од раната Балканска преродба останале без очи и го одвратиле погледот од тегобите на луѓето, коишто ги осакатиле со своето незнаење. Не знам што за луѓе правеле, но ако му веруваме на богословот Тертулијан, којшто кажува дека „душата по раѓање е христијанска“ и, уште тогаш душата на тие луѓе станала бездомна и самотна. Тогаш (подоцна), кога се созедов од шокот поради виденото, се согласивме со Димитар Масевски дека таа црква бездруго треба да се реновира, да светне со целото свое величие и природност. Иконите произлезени од срцето и рацете на уметниците Михаил и Евтихиј да светнат во целата своја прелест (убавина) и светост. Но, сега, од дистанца на времето си мислам дека е подобро да си остане така „слепа“ и виновна - да ни ги одземе нашите гревови затоа што не веруваме доволно во себеси и во сопствените здружени усилби да создаваме добри дела, зашто, „јадејќи“ ги очите на нашите светци, можеби сме го излекувале телото, но сме го поразиле духот со неспособноста да ја гледаме преку него онаа „скала кон Рајот“ на Јоан Синаит која, освен патот кон усовршување на човекот, цели да ни даде и „разум во незнаењето“, за да биде наше Царството земно. Подоцна , во друг еден храм - „св. Никола“, во центарот на Куманово, видов прекрасни слики на православниот иконопис, но онаа претходната црква, засекогаш ќе ме следи со слепилото на својот век - како гилотина од која за чудо сум се спасила...
Трчаме со Масевски кон автобуската станица - му доаѓа крајот на мојот контак со Куманово. За сожалување - само еден миг, една страничка од онаа „другата“ историја, која на чуден начин преплетува патишта и судбини и само во еден краток миг ги претвора во едно духовно цело кое бог го собира, а човекот не може да го раздели. Пред малку, додека набрзина каснувавме, пак си прикажувавме како луѓе кои долго време биле заедно и можат да си ги споделат и делникот и празникот како што ги споделуваат виното и радоста на мигот, па и да не разговараат, тогаш барем мислат и чувствуваат на еден јазик - јазикот на човечката присност, на „запирката“ која може да ја претвори реченицата на битието во неизвесна насока , која им е позната само на оние коишто споделуваат исти вредности, макар и од различна гледна точка. И, си мислев, зошто ние Балканците, толку лесно ги преживуваме ропствата, војните, историските катаклизми (за кои многу често и самите сме си виновни, понесени од желбата по секоја цена да бидеме херои, макар и за миг, барем во очите на своите наследници, но тоа, се разбира, е оптичка илузија, фатаморгана на пустинскиот пат кон човечката слобода), толку тешко се помируваме со мирот, спокојството и недостиг од непријатели и како да излегува дека сме цо бессознание, бестелговност. Ја растргаме земјата како баница, а нашите општи небеса не притеснуваат, па да си ги поделиме и нив, си измислуваме богови... Да сакаме без да очекуваме, да почитуваме, без да разбираме, да веруваме во еден бог и во човекот со голема буква, без да се предоверуваме, да го следиме своето срце, чии простори се необјатни и благородни како злато, без да го губиме својот разум - тие прости и несигурни вистини - сè уште не ни се јасни, но треба да се научиме... инаку секогаш ќе бидеме заложници на нечии туѓи интереси, територии на вечниот експеримент, кој некој друг го прави со нас во името на ефемерното „човечко благо“. Дури и со резерва да ја прифатиме теоријата на проф. Мухиќ, дека Балканите се лулка на Европската цивилизација, во секој случај тие се нејзина природна средина. Ние отворено - со достоинство и срам - ги носиме, како нејзините добродетели, така и нејзинитие пороци и не ни се наредува да се засолнуваме зад „лустрото на добриот тон“ и погрешно разбраната дипломатија, зашто сме ја исстрадале секоја педа земја и секој божји ден и со крвта на својата вера, дека животот има не три, туку четири димензии и четвртото е во длабочините на човечката духовност, која не може да се измери на килограми и не може да се продава на метар.
Надвор е зима, таква каква што јас ја обожавам - бела, чиста, која измива сè што е црно и грозно, навестувајќи спокојство и пустош. Дури почна и да претерува и да досадува со своето намрштено и зајадливо лице, но во мојата памет има и топлина, убавина, насмевка и добрина - така ќе ја запаметам Македонија, Куманово, Пелинце и луѓето, коишто се осмелувам веќе во себеси да ги наречам пријатели, без да ја побарам нивната дозвола, но се надевам, ќе ми простат за тој раскош - да верувам дека се такви и во мојата граматика, освен личните сопствени да бидат и „лични мои“ - измислена од мене граматичка категорија која најдобро му импонира на Teo ludens (играчот бог) кој го создал светот како една огромна крстозборка, која човекот ја пополнува.
Надвор е зима. Животот продолжува, суштински (битен) во блискоста и разделбите и небитен во секојдневието, борбата за заздравување и во кресоците на деноноќјата, но пак, скапи мои пријатели од Куманово, нашата вечер ми ја дамкоса душата и лузната ќе помни наместо мене. И тука пак мојот омилен Елјуар и неговите „Споделени ноќи“ ми напомнија дека „... за да најдам повод да живеам, се обидов да ги урнам причините да ве сакам. За да најдам повод да ве сакам, живеам лошо.“ (цитирам напамет). Допрва ќе треба да ги собирам скршените парчиња на своето срце (зашто дел од него остана во Куманово, но тоа е друга тема...) и да продолжам среќна со тегобата на уште еден убав спомен, силна со вербата, дека дури и да не се видиме скоро, нашиот заеднички идеал за духовно обединување во сегашноста и иднината, како љубовта кон убавината и вистината ќе нè водат заедно кон подобри денови.




КУМАНОВО – НАЯВЕ И НАСЪН…
Цонка Христова

Сега, в спомените и сънищата ми, има още нещо, което ми дава надежда, че човекът ще оцелее „ по образ и подобие Божие”, въпреки стаите, населени с призраци на историческа вина и възторг-неканени гости, сядащи обикновено до прозореца, за да закриват колкото се може по-плътно слънцето и да спират свежия въздух, еднакво необходим и на господаря, и на мравката.
Сега, ще трябва да се науча да живея с копнежа по моето видяно, но недоогледано и недоизживяно Куманово, копнеж – изпълнен с ярки цветни петна и мъглата на думите, със звуците на залеза в началото на есента, когато лятото я целува за сбогом, а тя рони сълзи и посипва тялото си със златни листа от мъка.
Само сега и никога повече, ще трябва да изповядам греха си – да се влюбя в един град и в неговата душа, и гонена от жилото на времето, уж „случайно”, да заровя частица от сърцето си там - нещо като писмо в бутилка, скрито под вълни емоционални трусове и съмнения на разума, готов да строи в редица и да накара да маршируват всички чувства, за да печели битки. Разумът обича да бъде победител. Сърцето е свикнало да бъде победено…
Мисля, че изминаха повече от две години от мига , когато Македония за пръв път ми проговори. Обърна се към мен он-лайн с „Уважаема госпожо, моля, и така нататък…” Огледах се около себе си- нямаше друг- бях аз – пишещата стихове по Божия воля и издаваща до скоро списание „Зорница” – по задължение и за развлечение. Първо заподозрях грешка / ала защото освен-„това мога” винаги възпитанието ми ще ми нашепва и едно подло „така трябва” – времето го изисква и някой те е посочил, дисциплинирано отговорих на „Уважаемия господин” и така нататък…/ Тогава задочно се „срещнах”с Димитър Масевски, който едва ли е подозирал, че точно в този момент „се търкулна” на пътя на съдбата ми като „крайъгълния камък” на историята / не мога още да избия от главата си лозунгите и саморекламиращите се думи, с каквито ни тъпчеха главите онези, на които им се искаше да сътворят нова религия, но не им стигна куража да се разпнат в името на човечеството и разпнаха нас./ Та изведнъж – някакви слова, благодарни като ръка на просяк и мамещи за приключение, което приех геройски и изживях – приключението Куманово . Пещерата на Аладин, където вместо злато намерих любов, разбиране, съпричастие и, надявам се, доверие / на везната на справедливостта това тежи повече от злато, а очите са винаги алчни…/
Историята е семпла за жадните „жълти” вестници. В нея няма нищо, достойно за световна конспирация или сапунен сериал – едно пътуване не толкова в пространството и времето- по-скоро на емоционално и интелектуално ниво, нещо като да минеш два пъти през една и съща река, което, знае се, е невъзможно, ала поне можеш да преместиш запетаята и така изречението на живота ти да придобие нов, причудлив смисъл. Съгласих се да участвам в проекта „Корени” на Сдружението за наука и култура „Парадигма”, макар че отдавна съм се приела за дъщеря на Ева с всички произтичащи от този факт грехове, проклятието да се чувствам дете на цялата земя и на племе „разсипано, самотно и проклето”, по думите на Е.Дикинсън. Съгласих се, защото винаги подсъзнателно съм усещала една духовна връзка с нарицателното „тъмен балкански субект – конотация, чиито измерения зависят от това в чии /най-често невежи уста с неизмити зъби по международни форуми, с измислени, никому ненужни теми, или пък в купени вестници от журналисти, сервилни като дворцова прислуга/ се въргаля и замърсява психоклимата на малкото останали разумни и нормални хора по земята. Тъй като тази приказка е моя, но не е за мен, няма да се разпростирам през какви трънливи от предразсъдъци плетове се промуших, и на какви, завоалирани в Цамблаков стил „Плетение словес” съмнения се натъкнах, когато започнах да събирам материал, за да мога да дам човешко лице на Габрово -града, на когото посветих една съществена част от живота си, /… Ама нали знаеш, скъпа, те не ни долюбват много, не сме им по сърце, сигурно нищо добро няма да се получи…В един момент се замислих дали не съм тръгнала да сватосвам България и Македония, и дали за пореден път не насочвам копието си към вятърна мелница, и все пак…/ Събрах необходимото и искано от мен, после – отново и отново писма… и така Габрово се появи на страниците на списание „Корени”, като резултат от неосъзната закономерност, щедро подадената ми ръка от неговия главен редактор Димитър Масевски и моя оттрениран инат, винаги и на всяка цена да изпълнявам обещаното. Не мога обаче да не споделя колко щастлива се почувствах, когато получих и разгърнах страниците на общите ни усилия – в тях живееше сърцето на Балкана – разногласно, приказливо, интелигентно и любознателно, такова, каквото е всъщност, настояващо да бъде разбрано и обичано…След месеци се появи и есеистичният конкурс „Балканът като метафора”, и моето участие, наградата, поканата, / сега вече моите страхове и съмнения, и така нататък…/
Винаги съм си мислила, че в живота не са важни правите участъци, а завоите. В един кратък следобед гаснат и се появяват много проекти, които обикновено са неизвестни за тези, които участват в тях. Случайността за някого, е логика за другиго и ние винаги си оставаме невежи по отношение на причините, затова се налага да търпим, да се борим или да се примиряваме с резултатите, и да ги приемаме като отговор на молитвите ни, дори и да не сме се молили точно за това.
И така, в три часа, на границата на деня и нощта, започна моето пътуване – от себе си към другия. Евиното любопитство надделя над вината от първородния грях и душата ми вече имаше цел и посока – Куманово. Сърцето все още туптеше неравноделно, а тялото ми разтягаше възприятията си като ластик, чиито краища бяха в треперещите пръсти на сибирския студ на Софийската автогара и пустинната жега в нашата любезна съседка Македония. Хълмовете тичаха около прозорците на микробуса и есента напомняше за себе си – Крива Паланка беше като току-що окъпано пеленаче, сгушено в прегръдките на Осогово. Планината се протягаше лениво и самодоволно под топлите ласки на есенното слънце, и ми създаваше усещането за познатост и дом /нали и аз битувам в планината от двадесетина години/. След комичното разминаване във времето, най-после застанах лице в лице с мъжа , с когото в продължение на близо две години си бяхме станали почти роднини. Странно е как хората могат да се познаят без да се познават /вероятно това означава да си част от духовното братство на Еразъм, което унищожава всички граници, материални и идейни; да разменяш жестове и думи с човека, прозирайки го някак отвътре – за наглед незначителни неща , ала така си говорят хора, които, независимо дали цял живот са били заедно или за пръв път се виждат, са усвоили магията всеки път да поставят началото…/ Не ме питайте какво сме си казали с Масевски при тази първа среща- то е сакрално, защото е логично и просто като движението на падащия лист./ Така „Към града и света” се трансформира в „Към града и човека” на Куманово, в множествените му измерения на път, връзка, радост, болка, надежда - не знам колко успях да понеса и да изслушам, дано да е било достатъчно, защото слънцето, недоспиването и шокът да се озовеш някъде, където те наляга d:éjà-vu си казаха думата, а светското буржоазно възпитание, с което се гордея май ми изневери…Разбрах, че събитието, на което бях поканена, щеше да се състои в Пелинце- важно /както по-късно разбрах/ за историята на Македония място, и докато се усетя-се озовах там. Абсолютно сама в едно докоснато от Бога пространство. Почувствах се като Робинзон, малко след като е изплют от безчувствените челюсти на морето на територия, с която му предстои да е свързан за дълго, но той още не го разбира. След няколко часа полусънно състояние от мъглата на съзнанието ми се оформи едно усмихнато и ведро лице, което ми говореше нещо, очевидно добронамерено, а на мен ми изглеждаше като принца от приказките /да ме извини г-н Йовица Ризовски, но отдавна не ми се беше случвало да се радвам толкова много на непознат. / После полека реалността ме завладя, започнах да усещам топлината и скритата красота на сгушеното между реката и планината Пелинце, но аз съм си такава, винаги възприемам мястото посредством хората, които го обитават, а не обратното . Природата според мен приема облика и чертите на своите обитатели противно на общоприетата теза. Спомням си как виното „Тъга по юг” ни накара и двамата да си рецитираме Константин Миладинов /той на глас, аз- благоприлично – наум, и тогава си помислих, че народ, който си е кръстил питието на боговете с име на стихотворение, вероятно пречупва времето през сърцето, а не през разума си ./ Спомените ми са малко объркани, но в една история, колкото и причудлива да е тя, е важен смисълът, а не последователността. Фактите са за историците. След малко Пелинце започна да диша и да говори многогласно. Появиха се Деян и Даниела Богоевич от Валево, и заедно се оказахме господарите на замъка. А след това-толкова много хора – дошли да съпреживеят, да споделят, да си откраднат миг духовност и красота в забързания / кой знае накъде и за колко /свят.
Вечерта, в която представихме двата броя на „Корени”, откри Димитър Масевски, след което проф. Лидия Капушевска- Дракулевска обстойно анализира проекта „Корени” и новите издания, после ние говорихме…Да си призная нямам спомен аз какво съм казала и всъщност, няма значение, но останалото в сърцето и паметта ми се дели на три, и дълго после преповтарях този триптих – музика, философия и диалог - репликите в антракта, които си разменихме с водещата Кети Дончевска Илич и с обикновените /мразя тази дума, но нямам друга под ръка/ хора на Куманово, които толкова искаха да си поговорим, да сме заедно по-дълго време…И така – първо музиката – вълнуващото изпълнение на дуото Милена Жиевска и Лютовац ? украси роклята на тишината с прекрасни звуци.За първи път чух такова оригинално изпълнение на „Nothing Else Matters” на Металика, но тук, под звездите на Пелинце всичко имаше значение, защото звуците и словото се преплетоха и Балканът от добра стара метафора, с лице на поизтъркана туристическа реклама, оживя като територия на добродетелта. Всяка дума отърси страховете и вините си, засия с атавистично присъщата й любов, дадена й от Бога.
Възхищавам се на способността на човека да прекроява всяка проблемна ситуация спрямо необходимия към момента калъп, въпреки обстоятелствата, а не благодарение на тях, и също така се учудвам защо не го прави по-често. Великолепният есеистичен изказ на проф. Ферид Мухич скрепи общата ни вяра, че именно Балканите са създатели на истинския европейски контекст, надреден, по отношение на всякакви политически междуособици и най-вече на модерни, но твърде неприложими либерални доктрини, които превръщат света в тържище, а човека- в електорална единица или в статистически измерител на „брутен вътрешен продукт”. Но, слушайки го, в мен се утаи една дълбока тъга от това, че човек се учи от грешките си, за да ги повтаря, и че съдбата чертае своите неумолими и не винаги понятни пътища, които ние изминаваме със страстта си на всяка цена да променим, докато осъзнаем греха си да сме щастливи само в минало време. Аз, гражданката на Европа, с цялата абсурдност на тази, за мен и моя народ изпразнена от съдържание фраза, сякаш за миг отново преживях своето топло и уютно детство, където винаги е лято, където мечтите ухаят на пресен хляб и добра дума, където виното развързва езика и си казваме неща, които не се споделят само между роднини и съпрузи. Не крия ,че обединените Балкани са мой изконен идеал, и не бих се отказала от него, дори и да остана сама на света, но знам, че Бог дава Обетована земя, ала за да я достигнеш и да я направиш своя, ти трябват четиридесет години път през пустинята. А в пустинята освен глада, жаждата и самотата, те чака и размисъл, най-вече за това дали си готов да робуваш на мечтите си и да изтърпиш последствията от тяхното сбъдване. Надявах се / мисля си и сега понякога /, че моите скъпи приятели от Куманово тепърва ще трябва да си отговорят на много въпроси / аз всъщност винаги се въздържам голословно да съветвам, но за миг сякаш изведнъж се върнах двадесетина години назад, същите идеали, дългите понякога продължаващи с дни разговори в опушени кафенета, опиянени от надеждата, че нещо трябва да бъде друго, без дори да ни дойде наум, че не битието определя съзнанието, а обратното… Но човешките души как да преобразим…/ Не ми даде сърце в чудесната вечер на задушевни разговори да пожелая на тези прекрасни хора моите и на сънародниците ми изминати двадесет години, в които ние, без помощта на пророците, си сътворихме пустиня и сега децата ни ще трябва да я изминат. Всеки народ сам трябва да осмисли и приеме думите на пророк Йеремия: …”По добре е цар, който показва храброст, или полезен вкъщи съд, който стопанинът употребява, нежели лъжливи богове; или по.добре е врата в къщи, която пази в нея имота, нежели лъжливи богове; или по-добре е дървен стълб в царски палат, нежели лъжливи богове…”Но там, в Пелинце, вечерта беше нежна, лицата бяха усмихнати и сърдечни, виното беше силно и разговорливо, и аз отново се сдобих с мечта – точно тези хора да ме харесат, поне малко, да ме запомнят с добро, да си отворим врата, която винаги да е открехната и никога да не се заключва, и сами да сме си богове / поне за малко/ и то- истински…
Всъщност моето реално докосване до душевността и размисъла на Македонеца започна така, някак извън всички официалности, извън автоматично включващи се в употреба шаблони за подобни случаи. Това, което си споделихме, е значимо и незначително, както си споделят хора, събрани случайно в едно купе на влак, пътуващ за някъде…Каквото и да ги беше довело в тази есенна вечер - учтиви, добрословни и позитивни, разговаряхме си след края на официалната част като познали се и в любопитството, да разберем колкото се може повече един за друг, и в болката човешка от превратностите на историята, от амбициите на малцина, които се оправдават с мнозина. Бяхме хората, които не искат да бъдат безстойностни цифри след десетичната запетая, и напук на лъжливите богове, искахме поне за една вечер да бъдем господари на общата си съдба – да бъдем заедно и да сведем различията си до хляба и свободата, които на Балканите се измерват с близост, благост и добронамереност, а не с конкуренция и високопарни, изпразнени от съдържание фрази. Не знам дали тук е мястото, но аз имам този недостатък, да не помня имена, а по-скоро лица и думи,/ така че ако пропусна някого неволно, моля за прошка/, ала на всички тях – Димитър Масевски, председателят на комисията за култура към община Куманово Жико Кръстевски, проф.Лидия Капушевска, проф.Ферид Мухич, Гоце Божурски , Христо Петрески, Деян и Даниела Богоевич, домакините на този чудесен комплекс, а преди това - проф. Евстрати Костадинов, на когото дължа чудесния превод от български на македонски език - на всички участници в тази кратка, но изпълнена с бяла магия вечер - благодаря и се надявам, че те са си все още там, заедно, и пак ще се видим, защото в живота ни понякога борбата за хляб и свобода е борба с вятърни мелници, и заслепени, сме готови да жертваме любов, приятелство, „царството земно” за безсмъртните си души, но в края на романа все пак Санчо Панса се превъплъщава в Дон Кихот, а не обратното.
Аз съм дете на думите. Знам, че в началото наистина е словото, но после идва лозето, което „не ще молитва, а мотика”. Вярвам, че Балканите всъщност никога не са били разделени и че нашият живот и усилията ни не биха били напразни /поне за нас самите/, ако осъзнаем, че миналото е значимо само за онези, които обичат да повтарят грешките на другите; бъдещето е загадка, а днес нашият живот единствено има смисъл, защото е дар. Днес трябва да се усмихваме, да казваме, че обичаме, да докосваме, да се радваме на изгрева и залеза, а дори и на преспите сняг, които сега, когато пиша това, покриват земята и унищожават цветовете с девствеността на бялото и чистото. Гледам го през прозореца този сняг, който се сипе като тиха музика, и си мисля дали Пелинце е толкова красиво през зимата, колкото беше тогава, когато природата се готвеше за сън…
На сутринта комплексът ми изглеждаше като току що окъпано новородено бебе, а аз – най-после свежа и отпочинала - провгледах красотата му, свежестта на природата, простотата на мястото, което събираше минало и настояще с една естествена лекота, присъща на светите места. Влязохме с Деян и Даниела в музея, в който са експонирани фактите и документите от обявяването на Македония за независима държава. В една от витрините прочетох прогласа на АСНОМ, в който се цитира ” декларација, со која се гарантира слобода и равноправност на секој граѓанин и граѓанка во Македонија, без разлика на вера, националност и политичка припадност, право на секој граѓанин и граѓанка над 18 години да избира и да биде избран, слобода на совеста и вероисповеданието, право на бесплатна просвета, и т.н.” Не познавам добре настоящето на независима Македония, но искрено се надявам, че тази изключително универсална и близка до съвременните ни разбирания за демокрация декларация не е изгубила своето значение като верую на всеки македонски гражданин, и че ще му служи като пътеводна звезда и оазис през „пустинята”, която /дано не съм права/ скоро ще му се наложи да види отблизо.
Тук на Балканите, историческото присъствие не винаги е място, а между тях обикновено няма окръжност, а сложна кривулица, в която началото и краят съвпадат, но линиите се пресичат и се разделят съобразно наша си, специфична логика. Това си мислех, когато спонтанно решихме да погостуваме на художника Гоце Божурски. Подобно на миниатюрна средновековна крепост, в близост до историческия манастир Прохор Пчински, вилата му беше кацнала на един от върховете на планината Козяк, а отдолу виеше змийската си снага река Пчиня. Посрещнаха ни с музика- сърдечно, така както се посрещат скъпи гости. Не знам защо пак си спомних за Робинзон, неговия пустинен остров и века на Просвещението. Вярвам дълбоко в способността на човека да превръща природата в култура, без да ги противопоставя и тук, в началото на 21 век разбрах, че това не е утопията на Жан Жак Русо, а преобретението на таланта, чийто дух владее и простотата на ежедневното съществувание и сложните дебри на живописта. Може би едва в този миг си починах истински, това място ме покори и си пожелах пак да го видя, да си пийна „Божурка”, езикът ми отново да усети вкуса на прясно набраните къпини и да си побъбрим за ежедневните проблеми, каквито ги имаме всички, без оглед на мястото и времето, но когато човек усеща стойността на мига, докато той се изплъзва като течението на реката и лъчите на слънцето, всяка дреболия се превръща във факт на историята на живота – история, която всеки от нас пише сам с потта на усилията, с тегобата на премислянето и любовта на сърцето си, и затова тя е по-истинска от академичната история на света, доволно сгушена в тонове учебници и книги. На тръгване тайно си хвърлих монета, макар да знам, че надеждата лежи на дъното на кутията на Пандора, заедно с всички злини, и за разлика от тях – никога не умира, а мами душите на хората, събира ги в торбичката на дявола.
Вече започнах да се връщам полека към себе си, към настоящето, което неумолимо ме зовеше, но по обратния път към реалността успях да се помоля в най-прекрасната църква, която съм виждала през живота си / а аз съм виждала много/. Където и да се озова в своите митарства, винаги искам да видя кръчмата и храма – там, където храмът пустее, а кръчмите са пълни, това обикновено означава, че нещо не е наред с душата, макар че за балканецът кръчмата и домът са основни топоси, белег на специфична култура – политическа и духовна. Домът е неговата крепост, а кръчмата – неговата общност. В кръчмата мъжете показват „героизма „ си, правят революции, „свалят” и „дигат” правителства, пеят „песни юнашки хайдушки”, а жените се одумват една-друга и заедно – пустосват мъжете и любовниците си. Сякаш в далечното митологично време е останала светостта, страхът от Бога, който ни е направил народи и ни е дал основание да останем такива, дори в най-трудните исторически моменти. Кръстих я „Църквата с избодените очи”/ мисля ,че се казваше „Св. Георги”, извисяваща снагата си във византийски стил от четиринадесети век в с. Старо Нагоричене /. Според уредника, който ни разкри нейната история, очите на светците били лечебни и ги изстъргвали, за да лекуват с тяхна помощ болести в далечното минало. Така полека лека великолепните образци на иконопис от ранното Балканско Възраждане останали без очи и отвърнали поглед от теглилата на хората, които ги осакатили със своето невежество. Не знам що за хора са го правили, но ако вярваме на богослова Тертулиян, който казва, че „душата по рождение е християнка”, още тогава душата на онези хора е станала бездомна и самотна. Тогава /по-късно/, когато се съвзех от шока при видяното, споделих с Димитър Масевски, че тази църква непременно трябва да се ремонтира, да блесне с цялото си величие и простота, иконите, въззлезли от сърцето и ръцете на художниците Михаил и Евтихий да засияят в цялата си прелест и святост, но сега, от дистанцията на времето си мисля, че е по-добре да си остане така – „сляпа” и виновна – да отнема от нас греховете за това, че не вярваме достатъчно в себе си и в задружните си усилия да творим добро, че, „изяждайки” очите на светците си, може би сме излекували тялото, но сме поразили духа с неспособността да виждаме чрез него онази „лествица към Рая” на Йоан Синаит, която освен път към усъвършенстване на човека цели да ни даде и „разум в невежеството”, за да е наше Царството земно. По-късно, в друг един храм - „Св. Никола”, в центъра на Куманово, превърнат в музей на иконата, видях прекрасни образци на православната иконопис, но онази, предишната църква, винаги ще ме преследва със слепотата на века си като гилотина, от която по чудо съм се спасила…
Тичаме с Масевски към автогарата – идва краят на моето докосване до Куманово. За съжаление – само един миг, една страничка от онази, „другата” история, която преплита по причудлив начин пътища и съдби, и само в един кратък миг ги превръща в едно духовно цяло, което Бог събира. А това, което събира Бог, човекът не може да раздели. Малко преди това, докато хапвахме набързо, пак си бъбрихме като хора, които дълго време са били заедно и могат да споделят и делника, и празника, както споделят виното и радостта на мига, и ако не говорят, то поне мислят и чувстват на един език – езикът на човешката близост, на „запетаята”, която може да превърти изречението на битието в неизвестна посока, позната само на онези, които споделят едни и същи ценности, макар и от различна гледна точка. И си мислех, защо ние, балканците, с такава лекота преживяваме робства, войни, исторически катаклизми /за които много често и сами сме си виновни, увлечени в желанието да бъдем герои на всяка цена – поне за миг, поне в очите на наследниците си, но това, разбира се е мираж, Фата моргана в пустинния път към свободата човешка/, а толкова трудно се примиряваме с мира, спокойствието и липсата на врагове, и сякаш изпадаме в безтегловност. Дърпаме земята като баница, а общите ни небеса ни притесняват, и за да си ги разделим и тях – измисляме си различни богове… Да обичаме, без да очакваме, да уважаваме, без да разбираме, да вярваме в единия Бог и в човека с главна буква, без да се предоверяваме, да следваме сърцето си, чиито пространства са необятни и благородни като злато, без да губим разума си – тези прости и изпитани истини все още не са ни понятни, но ще трябва да се научим …иначе винаги ще бъдем заложници на нечии чужди интереси, територии на вечния експеримент, който някой друг прави с нас в името на евфемерно „човешко благо”. Дори и да приемем с резерви теорията на проф. Мухич, че Балканите са люлка на Европейската цивилизация, във всеки случай те са нейна естествена среда. Ние открито – с достойнство и срам - носим както нейните добродетели, така и пороците й, и не ни се налага да се прикриваме зад лустрото на „добрия тон” и криворазбраната дипломация, защото сме изстрадали всяка педя земя и всеки Божи ден с кръвта и вярата си, че животът има не три, а четири измерения , и четвъртото е в дълбините на човешката духовност, която не може да се измери на килограм и да се продава на метър.
Навън е зима, такава, каквато я обожавам – бяла, чиста, отмиваща всичко черно и грозно, навяваща спокойствие и пустота. Вече май започна да прекалява и да досажда с намусеното си заядливо лице, но в моята памет има топлина, красота, усмивки и доброта – така ще запомня Македония, Куманово, Пелинце и хората, които се осмелявам вече в себе си да наричам приятели, без да съм искала разрешението им, но надявам се, ще ми простят този разкош – да вярвам, че са такива и в моята граматика да бъдат освен съществителните собствени и „съществителни мои” – измислена от мен граматическа категория, която импонира най-добре на Teo ludens / играещият Бог/, създал света като една огромна кръстословица, която човекът и до днес попълва…
Навън е зима. Животът продължава, съществен в близостта и разделите, и маловажен в ежедневието, борбата за оцеляване и в крясъците на денонощията, но, скъпи мои приятели от Куманово, нашата вечер дамгоса душата ми и белегът ще помни вместо мен. И тук пак любимият ми Елюар, и неговите „Споделени нощи” ми напомниха, че „…за да намеря повод да живея, се опитах да разруша причините да ви обичам. За да намеря повод да ви обичам, живея зле.” /цитирам по памет /. Тепърва ще трябва да събирам счупените парчета на сърцето си / защото част от него остана в Куманово, но това е друга тема…/ и да продължа - щастлива с тегобата на още един красив спомен; силна с вярата, че дори и да не се видим скоро, общият ни идеал за духовно единение в настоящето и бъдещето, както и любовта към красотата и истината ще ни водят заедно към по-добри дни.

РЪКА КЪМ ДРУГИЯ – ПРОШКА ИЛИ МИЛОСТИНЯ...

Цонка Христова

Проблемът с „другия” и въобще с другостта напоследък е по-актуален от всякога. Може би защото през протежение на два века и половина Европа, поне привидно, но последователно, опита да се раздели с религиозния фанатизъм, империите, националсоциализма, интернационализма и комунизма, с цената на милиони жертви в две световни войни и още незнайно колко, в множество локални и граждански такива. Териториалните граници на Европейските държави бяха относително стабилно дефинирани с международни правни документи след втората световна война, което обаче не попречи на по-късното раздробяване на бившия Съветски съюз, Югославия и Чехословакия, от една страна, и обединяването на Германия - от друга. Същевременно се роди Европейският съюз, като наследник на предишни организации, / с Договора от Лисабон, подписан на 13 декември 2007 г, който влиза в сила на 1 декември 2009 г. Европейският съюз става правоприемник на Европейската общност. /, но този съюз и до днес няма ясна концепция нито за икономическото си, нито за интелектуално-образователното си развитие като цяло, и е по-скоро един опитен лабораторен модел, недостатъците на когото се изпитват предимно от новоприетите страни-членки, чиито правителства ги поставят в поза „партер” – с наведени глави, сочени с пръст като лошите деца, които трябва да се „вкарат в правия път”. Кой обаче е правият път? И има ли допирна точка между „непослушанието” на отделни държави да го следват, на отделни индивиди упорито да го критикуват, и проблема с „другия и другостта”?
Дори и беглото познаване на историята на човешката цивилизация води до логичния извод, че груповото мислене винаги е било в разрез с индивида, с уникалността. Всяка съвременна държава е достигнала сегашния си статус по-често в конфликт, отколкото в разбирателство с останалите. Правото на някои държави днес да диктуват модела на „добра” цивилизация се определя от наличието на капитали и ресурси /правилно стопанисвани и управлявани/, стабилна армия, и най-вече от способността в тях да се раждат глобални политически, философски и религиозни идеи, които са плод не толкова на колективното мислене, а на способността на интелигенцията - да осмисля и формулира заложеното в религиите и идеологиите / доколкото те претендират, че заместват религиите/ и на политиците – да използват формулите, съобразявайки се все пак с традициите на множеството, умело балансирайки личния и обществения интерес. Исторически погледнато, това не е толкова просто – до голяма степен има корен в народопсихологията, която е сложноформулиран феномен – комбинация от генетични дадености и исторически сложили се обстоятелства, но днес повече от всякога можем смело да кажем, че както една монета има две неотделими страни, така битието и съзнанието произтичат едно от другои взаимно се предопределят. И все пак – идеите, родени в главите на малцина, не зависят от собственото им битие, а вероятно от специфичния им талант да абстрахират и обобщават там, където другите виждат само разнородни, несвързани пожеду си факти. За съжаление всички позитивни идеи винаги са давали правото на власт на една група хора над останалите, която власт се налага чрез редуване на убеждение и сила / с акцент към второто/ и има претенциите за вечна и неопровержима. Пътят от Полиса до съвременната Демократична държава е път, белязан от различни видове догми, осигуряващи властта /наследствена или придобита/ на малка група хора; спокойствието или активността /най-чето манипулативно инспирирани/ на голяма група хора, които се подчиняват на тази власт или са готови да умрат за нея, което „заблатява” обществата, отнема съпротивителните им сили и нещо много съществено – лишава ги от това, което наричаме „здрав разум”, защото животът е движение и развитие, и сам по себе си не е догматичен. Догматичното обяснение за света служи добре на групата, но не удовлетворява критичния ум. Понеже държи властта и същевременно е нещо като групова теория за обществото и живота, догмата по естествен път става свещена. В нея търсят упование хората, които са объркани от усещането, че злото е непобедимо и светът е несправедлив. Това мнозинство се дразни от критичния ум, който предлага алтернативни обяснения както на властта, така и на борбата между добро и зло, а и на повечето морални стойности, но непрекъснато руши статуквото. Мнозинството не иска промяна, докато другите, малцинството, искат. В очите на мнозинството, малцинството осквернява вярата им в святостта на догмата. Нещо повече – различието, което всъщност осигурява най-важното – продължението на рода, народа, цивилизацията, изведнъж се оказва опасно, защото то не се оценява като положително, а като „ерес”
Най-неподатливият проблем на всяко общество е невъзможността мнозинството, приютено в догмата, да заживее в ползотворно мирно съществуване с индивидуалните възгледи на критичното малцинство. Колкото по-дълбока изглежда на хората социалната криза, толкова повече тази невъзможност се превръща в злободневен, определящ проблем. Стига се до отхвърляне на индвидуално мислещите като непотребни, защото това, което те предлагат, е нещо дългосрочно и необозримо понякога в рамките на един човешки живот, а мнозинството вече е уморено от утопии. Тук и Сега определят хронотопа на съвременното човешко битие. Великите идеи, било те религиозни или философски, винаги са се раждали в главите на единиците. Те са, които превръщат застоя в движение, а блатото в поток и по-сетне – в пълноводна река. Движението на обществата към прогрес и свобода на личността са резултат от усилията на създателите на идеи, които съставляват интелектуалния елит на всяка нация. И онези от тях, чиито постижения са общозначими, стават част от световния интелектуален елит. Но единиците винаги са предлагали гениални и работещи идеи, които обаче са осъществими само с общите усилия на мнозинството и с традиционните жертви, които всяко общество дава, в името на тези идеи. Така са се случили Ренесансът и Просвещението, а благодарение на тях - буржуазните революции, които полагат основата за написване на множество конституции, включително и на Американската, гарантираща правото на щастие на всеки индивид. Именно „правото на щастие” според мен, е ключовият проблем на човешкия род днес , по отношение на него самия и на индивида въобще, защото според Аристотел индивидът "съществува сам по себе си" отвъд идеалното или абстрактното съществуване на родовете. Индивидът е другият спрямо другите. Другостта разбира се е формална: единият не е другият, каквото и да е неговото съдържание. Всеки е друг по отношение на всеки. Всеки изключва всички други - и съществува отделно, и съществува за себе си. Но човешкият индивид е също отрицателност в своята свобода, защото изключва свободите на другите, които пък ограничават неговата свобода. И тук стои въпросът – способен ли е индивидът днес да жертва личните си права и свободи в името на стойностни, но иманигерни във времето идеи, които да облагодетелстват мнозинството? Аз мисля, че не, защото осъзнаването на собствения живот като ценност и „право на щастие”, променят изцяло валидния до скоро морално-етичен кодекс, който проповядваше усилия и жертви от едно или две поколения, в името на следващите. Така че проблемът за другия и Другостта е далеч по-всеобхватен от конфликта между „Аз и другите”. Той би могъл при съвременните исторически и социално-икономически параметри да се разгледа най-малко на три нива: на ниво Индивид, на ниво Група и на ниво Държава.
Другостта на равнището на реципрочност на индивидите- евентуално войната на всички срещу всички- е вечен проблем, мултиплициран във всякакъв тип социална среда – от семейството, до обществото като цяло. Негови производни са проблемите между родители и деца, между групата и единицата; между герои и последователи; между ролята на личността и народа в историята...Опозициите са много и всичките – съществени. Без да се задълбочавам в множеството теории и анализи върху този проблем, ще акцентирам само върху няколко факта, които биха дали задоволително обяснение за това, доколко личността е важна сама за себе си и за движението на човечеството към относителен прогрес /казвам относителен, защото терминът „прогрес” също може да има различни социални измерения/.
Ние сме свикнали по инерция от миналото да приемаме, че мнозинството винаги има право. Днешният ден обаче показва, че т.нар. обществено мнение, в ситуация на свръхинформираност, атакувано от различни, понякога взаимноизключващи се послания, се манипулира твърде лесно и така се ражда парадоксът – обществото да избира за водачи хора, които най-често работят против неговия интерес / да не кажа – в негова вреда / и да му осигуряват по-скоро нещастие и мизерия, отколкото „право на щастие”. Не че не съществуват разумни перспективи за изход от този порочен кръг, но те са прерогатив на единицата, която обаче няма зад гърба си основни икономически и PR - лостове, с които да накара обществото да й се довери, независимо, че е права. Неолибералният модел, който Америка наложи със силата на капиталите и оръжието върху половината свят, окончателно дезориентира човека по отношение на това, кое е ценност, само по себе си и кое е стока, и следователно – има цена в пари. Самата Америка е изградена върху твърде много кръв и предразсъдаци и „осигурява” „правото на щастие” на своите граждани на принципа на тоягата и моркова – с едната ръка плаща, а с другата – поставя подслушвателни устройства и манипулира чрез огромни банки информация всеки. Пред Службите за сигурност на САЩ бившата Държавна сигурност на соц – държавите е като детска градина, но тази система работи чудесно, що се касае до илюзорните права на индивида. Американската мечта и Демокрацията „по Американски” отдавна са мит, но той работи, по отношение на по-бедните държави като нашите, чиято мизерия впрочем е много добре режисирана и подкрепяна от друг един мит – митът, че богатият човек е лош човек и че всички, по правило от миналото, трябва да сме равни и бедни. Като прибавим към това съсипването на образователните ни и икономически системи, налагането на английския език, като световен комуникатор, постоянното натякване на част от Европейските държави, че сме мързеливи и корумпирани
/ което не е съвсем невярно, но си има причина и тя е в изкуственото силово налагане на икономически и социални модели, нямащи нищо общо с нашите традиции и нужди/ - всичко това превръща образно казано, градината ни в територия, превзета от плевели, където културното растение не може да вирее. Индивидът е нещо уникално – няма човек, който да не става за нещо – въпросът е, че в прерогативите на обществото е да развива таланта и индивидуалността на всеки и да „почиства градината от плевели”, за да може културата все пак да надделее над примитивизма, с пълни джобове и креслив глас. Това поне у нас не се случва. Мисля си, че не се случва и в Америка, но тъй като човек е митологично мислещ и религиите отдавна вече нямат тази сила да възпитават духа в традициите на доброто и толерантността, митологемата „Американска мечта” работи и съсипва поколения. Нещо повече – на Европейска почва тя роди две политически и социални недоносчета – понятието „малцинство” и войнстващ фанатизъм, маскиран под различни форми, като реална заплаха за мира в Европа и на Балканите.
Понятието „малцинство” не е изрично дефинирано в Европейски документи, но по някаква странна логика то функционира в политиките на всички Европейски държави, че дори и в конституциите на някои такива. Личността има способността да се дефинира в група на различен принцип – религиозен, сексуален, етнически, професионален, политически – но в исторически разрез, държавата все още няма аналог като социално обединение около някакъв тип икономически, политически и духовни константи. Всякакъв вид съюзи между държави, поне до този момент, показаха своята историческа несъстоятелност, което не означава, че не са възможни, а че не са постигнати по логиката и еволюцията на човешките общества, които са нееднородни. Според мен понятието „малцинство” е най-малкото нелепо, ако не вредно за стабилността на една демократична държава. Маркирано като идеологема в трудовете на европейски мислители от кр. на ХVІІІ до ср. На ХХ век и подето от неолибералната идея, то маскира под формата на „политическа коректност” ежби вътре, в организма на самата държава, които са нейни ракови клетки. Проблеми като различна религиозна или сексуална оринтация не са проблеми на държавата, а на съвестта и сърцето на отделния човек. Това много точно е оповестено и в „Писмото за толерантността” на Джон Лок, който казва следното: "Грижата за душата на всеки човек принадлежи на самия него и трябва да се остави на него. Не трябва да се задоволяваме с мерките на правосъдието. Към тях трябва да се прибавят милосърдието, грижата от държавата и либералното отношение. Към това призовава Евангелието, това наставлява разумът и това изисква от нас естественото братство, в което сме родени." Същевременно обаче той не смята, че някоя църква трябва да бъде толерирана ако върви срещу управлението на държавата, защото това означава за един владетел "собствените му поданици да бъдат, тъй да се каже, записани като войници против собственото му управление". Следователно – свобода ДА, но не и ако тя вреди на устоите на държавата и на Обществения договор. Разделянето и маргинализирането на отделни групи хора по несъществени за държавата признаци е по-скоро механизъм, чрез който , маскирани зад „политическата коректност” сили на деня, създават локални конфликти на принципа „Разделяй и владей” като наливат средства в неработещи фондове и в джобовете на лидери-самозванци, за които проблемите на съответното малцинство са последна грижа. Религията, традициите, етническите особености не могат да попречат на човек, роден в определена държава, възпитаван и обучаван в нея, да спазва законите й. Нещо повече, тук опираме до въпоса за родината и държавата, между които има съществена разлика и тя е плод именно на Демократичното управление, изповядващо принципи, противоречащи на феодализма и съпътстващите го имотни порядки.
Демокрацията, съобразно законодателството си, създава условия за всеки гражданин да има право на личен живот, на частна собственост и на участие в политическия живот. Но това не прави гражданина / или не би следвало да го прави/ зависим от държавата или неин господар във феодалния смисъл на тази дума. Именно по тази причина трайно настанилият се в народопсихологията ни парадокс „Да обичаш родината си и да мразиш държавата си” е твърде непонятен за европейците „от другата страна”. Той има логика в глобалните геополитически идеи, оформили исторически мисленето на българина и / по мои наблюдения / на други Балкански държави, не без участието на същите тези Граждани на Европа, но е крайно време да разберем, че държавата – това сме всички ние и ако нещата в нея не вървят, вината е обща и наша, а не на някой друг.
Родината е нещо различно. Етимологията на думата идва от „раждане и род”, което подсказва кръвна връзка, но още след Втората световна война проблемът за „Родното и чуждото”, като универсален проблем на философията и литературата, поне у нас, започва да се мисли надтериториално и в посока на надмогване /ако мога така да се изразя/ на кръвната връзка. Родът се възприема като константа за всеки, който се е появил на бял свят на исторически онасловена територия и в исторически сложила се дълготрайна общност от хора, с определен език, общо минало, традиции и произтичащи от това духовни черти, възпитание и начин на мислене. Тук мястото на живеене не е важно. Аз и българите в Америка, Австралия, Русия, Китай и където и да било, сме „роднини”, защото носим Родината в себе си и от това не можем да избягаме, дори и някой упорито да се опитва напоследък да го направи, за което разбира се си има причини, но това е друга тема.
На последно /но не по значение/ място ще засегна въпрос, който ми се струва изключително парлив не само в Балкански, но и в Европейски контекст. Като последица именно на парцелирането от една страна на отделните държави на малцинствени групи и групички, противоречащо на глобалния процес на окрупняване на Европа, и хаосът, от друга страна, настъпил като следствие от /за съжаление/ поредното механично смесване на народи и култури, в резултат на драстичната разлика в материалния, образователния и интелектуалния стандарт на отделните държави – членки и кандидат-такива на ЕС, се забелязва застрашително / според мен/ , актуализиране на груповия фанатизъм, конституиран върху различен фундамент – религиозен, етнически, исторически, геополитически – тук конотацията може да е многобройна. По-важен е трайният исторически рефлекс, на всяка цена да имаме враг, за да имаме цел и перспектива. А ако нямаме ясно изразен враг – да си го създадем и да насочим моралните и интелектуалните си усилия в посока – неговото дескридитиране и унищожаване. Този фанатизъм разбира се е маскиран умело под различни форми – от отстояване на някакви псевдотрадиции, отличаващи ни от другите / като носенето на забрадки например от ислямските момичета и жени на обществени места/, до краен неонационализъм, който, в условията на съвременното „глобално село”, се явява като контрапункт на прекалената либералност и толерантност, към която се самоприканваме вкупом, в искреното си желание да живеем най-малкото в спокойствие и относително материално благополучие. Като оставим настрана вековните спорове за това, кое е първичното – нацията или народът /нещо като яйцето и кокошката/, днес повече от всякога е ясно, че поне на Балканите двете понятия се бъркат / и то съвсем резонно, изхождайки от историческите, пък и от етническите дадености. Ако щете и заради това, че сме съседи и че прекалено дълго наши и чужди политици, водени от амбиции да останат в историята, не са отчитали дебелината на молива, когато са теглили линиите върху картата на Балканите, а най-вече не са „забелязвали” човешкия фактор, населяващ тези линии, защото мащабът на картите е твърде малък и човекът е с големината на прашинка/. Без да се опитвам да налагам мнение, а по-скоро да го споделя си мисля, че Балканските държави исторически са обречени да живеят заедно и колкото по-скоро го разберат, толкова по-бързо ще се измъкнат от омагьосаната гора, в която зад всяко дърво дебне враг, всеки път и всяка река са непреодолими граници, а за песента на птичките се спори чия е тя всъщност!?! Да, вярно е, че сме правили исторически грешки. Да, вярно е, че не винаги съвестта ни е чиста, но нима съвестта на онази, другата Европа, е по-чиста? Нима Европа не навлезе с нечиста съвест в края на хилядолетието, възславящо Разума - триумфиращият Разум на познанието; но също така белязано с братоубийствени политически кръвопролитни борби, империализъм, който е всеобщоналожен и до днес, човешко презрение и експлоатация; изминалият век на две световни войни, на подтисничество, на геноциди, на холокоста, на тероризъм, на безработица, на непресъхваща бедност, на безпощадните доктрини на расизма и на национал-социализма, та до върховния парадокс, където защитата на личността се преобръща в култ към личността!? Винаги ли разумът успява да убеди волята? Мисля, по-добре от мен го е казал руският философ Бердяев: „Съвременният патос на нетърпимостта много се различава от средновековния; тогава действително е имало дълбока вяра. Средният човек на нашето време няма идеи, той има инстинкти и афекти. Нетърпимостта му е предизвикана от условията на война и от жаждата за ред. Той познава само истината, полезна за организацията. Двучленното разделяне на света, предизвикано от изискванията на конфликта, има своите неотвратими последици. Нашата епоха не познава критиката и идейния спор, и не познава борбата на идеите. Тя познава само изобличаването, отлъчването и наказанието. Инакомислещият се разглежда като престъпник. С престъпника не се спори. Всъщност вече няма идейни врагове, има само врагове, които принадлежат към враждуващи държави. Спорът е толерантност, най-свирепият спорещ е толерантен човек, той допуска съсъществуването на други идеи, различни от неговите, той смята, че в сблъсъка на идеите може по-добре да се разкрие истината. Но сега в света няма никаква идейна борба, има борба на интереси и юмруци”.
И все пак – на какво да се опрем, ако не на разума и на правото на всеки да бъде щастлив – тук, сега днес, а не в някакво необозримо бъдеще, в името на поредната утопия, която е чудовище, хранещо се с човешки жертви? Западна Европа днес командва парада и моделира цивилизацията, защото тя умее да вади поуки от миналото, умее да брани интересите си и най-вече знае, че днес е по-важно от вчера, защото миналото е товар, с който модерният човек с удоволствие се разделя, ако това му гарантира бъдещето. Тази Европа отдавна е изградила исторически разум, в основата на който стои липсата на вечни приятели и наличието на вечни интереси. Балканският вариант на историзъм е далеч по- махленски
/ с извинение за израза/ . Балканецът се кълне в две неща: едното е , че той е одарен с някакви специални качества, дадени му по силата на исторически начала или свише, които непременно трябва да прояви, а другият е, че някой постоянно му пречи да ги прояви и този някой най-често е неговият съсед. А ако се „огледаме” един в друг и заедно надникнем в дълбочината на битието и духовността, ще съзрем там много повече общи неща, отколкото различия. Всъщност Балканите, които са неоспорима люлка на съвременната цивилизация, имат днес повече от всякога великото право да се нарекат наднационални в универсалния смисъл на тази дума, каквото и да значи тя: общи традиции – да; общи природни дадености – да; наличие на езици, които исторически кореспондират на различни нива помежду си – да; обща духовна култура – да; почит и уважение към различните религии – да, и то още от дълбока древност; ако щете и обща територия, която е парцелирана с променлив успех, съобразно мераците на едно или друго правителство, но за съжаление, с цената на хиляди човешки жертви. Мисля си, че не само на децата си, но и на тези жертви ние дължим обща почит и уважение, и най-вече усилието да си подадем ръка – не за милостиня, а за прошка. Знам, че това усилие изглежда като поредната утопия, но ако се върнем пак на размишленията за личността в историята, всеки от нашите народи ще си спомни поне двама трима универсални мислители, писатели и светли имена, които са ратували за единението на Балканите, работили са усърдно за това и дори са дали живота си за тази идея. Тях всички ние трябва да почитаме, техният пример трябва да следваме. Европейският съюз е факт и Балканите рано или късно ще се присъединят към него, но е много важно те да влязат там като равноправни партньори, като хора, надделяли ежедневното, битовото, имащи стратегия и посока за бъдещето, а не като бедни роднини / позволявам си да го кажа от личен опит/. Свободата не е лека, както си мислят всички. Свободата е трудна, тя е тежко бреме. И хората лесно се отказват от свободата, за да облекчат себе си...А всъщност ръката към другия трябва да се подаде доброволно, чрез изпитание на свободата, чрез отхвърляне изкушенията на свободата.
Да, ние сме различни – и като народи, и като хора - но има нещо, което е универсален белег за човека и човешкото, и никога, при никакви обстоятелства, не бива да се пренебрегва – човешкото достойнство, правото на всеки, да бъде уважаван и обичан в своята уникалност и неповторимост, а също така и свободата, дадена му от Бога и по закон, да реши той самият какъв е, какво и кого да уважава и обича.